Насилието и безсилието – след кървавия атентат в Манчестър

Вече познатите ни ритуали на скръб и съпричастие прикриват собственото ни безсилие. А политиката има далеч по-добри възможности да осуетява нечовешки престъпления като това в Манчестър, смята Феликс Щайнер, цитиран от Дойче веле.

Този път на прицел бе Манчестър. Терорът отново удари голям европейски град и посегна на живота на хора, които искаха просто да се забавляват. Поредният самоубийствен атентат, който разтресе Европа.  И отново т.нар. „Ислямска държава” се похвали с масовото убийство – още преди полицията да оповести информация за личността на убиеца.

Крайно перверзен беше този път изборът на целта: концертът на една тийнейджърска звезда. Затова сред жертвите има много деца и юноши. Всеки, който си спомня за своята младост или пък има деца-тийнейджъри, добре знае с каква тръпка се очакват подобни концерти. Колко щастливи, едва ли не окрилени са децата след концерта. И точно в този миг да паднат в ръцете на един звероподобен убиец… Терорът никога и при никакви обстоятелства не може да бъде оправдаван. Но колко ли болна трябва да е тази психика, която е в състояние да си подбере тъкмо деца за жертви?

До болка познато

Реакциите след терористичното нападение също са ни вече до болка познати. Навред едни и същи заглавия: „Хронология на терора”, „Какво знаем и какво не знаем”. И все едни и същи безсъдържателни, воайористични разкази на очевидци: „Хората крещяха и бягаха …”. Ами да, ще крещят и ще бягат, какво друго да правят? Или „Навсякъде имаше разпилени обувки” - и това е логично за едно поколение, което смята, че връзките за обувки са нещо старомодно.

Безчет реакции на музиканти от света на музиката и политиката, които трябва да изразят потрес и съпричастие, но всъщност звучат заучено и са взаимнозаменяеми. В Тwitter куцо и сакато от ранни зори обяснява, че „в мислите си е при жертвите”. А всички цивилизовани народи солидарно заставят на страната на Великобритания. Каквото и да означава това в ден като този.

Не се мина и без съответното затъмняване на Айфеловата кула през последната нощ. Тази демонстрация на скръб естествено можеше да бъде видяна после по всички медии. Както и снимките на британската министър-председателка на местопрестъплението. Всичко това показва, че Европа, която вече с улегнала периодичност става жертва на терористични нападения, отдавна е намерила рутинен подход към ислямисткия тероризъм. Ритуали, които просто трябва да прикрият факта, че в борбата срещу терора не може да има бързи и ефикасни мерки.

Сякаш нищо не е било

И още утре животът в Европа ще продължи, сякаш нищо не е било: хората ще продължат да ходят на концерти, да посещават моловете, футболните мачове или големия църковен събор в Германия тези дни.

Да, навярно с леко свито сърце – но ще го правят. Защото отдавна вече са свикнали с мисълта, че опасността от терор е реална. Крайната десница ще интерпретира всичко това като признак на слабост и ще продължи да бълва апели за прогонването на всички мюсюлмани от Европа. Всички останали обаче и занапред ще го смятат за признак на сила и решителност. Защото терорът не ни е взел страха, не ни е поставил на колене!

Независимо от това политиката е в дълг и има още неизползвани възможности. Например, да подложи на още по-строг контрол, а при необходимост дори да закрива онези мюсюлмански храмове, където са се радикализирали терористите. А такива има из цяла Европа. Или пък да последва прагматичния пример на Доналд Тръмп, който в неделя подписа в Риад споразумение с около 50 държавни глави начело със саудитския крал, с цел да бъде забранено прякото или непряко финансиране на „Ислямска държава” от тези страни.

Дали това ще помогне особено срещу терора в европейските градове – бъдещето ще го покаже. Но във всички случаи е по-смислено, отколкото да бездействаш или безмозъчно да хвърляш бомби над градове в Близкия изток, където, естествено, живеят и мирни граждани.