Юмрук или два в метрото! Пълно мълчание! Добро утро, София!

Млад мъж, висок, добре облечен, с кожено яке и големи бели слушалки раздаде един, може би дори два юмрука в метрото тази сутрин. Някъде между станция "Мусагеница" и станция "Младост" 1 в посока Летище "София".

В началото никой не разбра какво се случва. Млада жена извика силно, попита какво става. Мъж на средна възраст се наведе да си вземе очилата. От удара бяха паднали на земята.

Пълно мълчание. Никакво движение. Като на забавен каданс.

Жената започна да трепери, хвана се за главата, болеше я. "Никой ли нищо не видя?", попита тя. Пълно мълчание. "Наистина ли никой нищо не видя?". Пак мълчание, поглед забит в земята.

Това е история, на която, по някаква случайност, станах свидетел. По някаква случайност не бях аз на мястото на жената. По някаква случайност се случи да съм там, да съм журналист и да мога да я разкажа на повече хора.

Затова ще продължа от първо лице.

Станах на жената. Мъжът от дясно гледаше безпристрастно, жената от ляво – също.

"Някои хора имат в повече тестостерон", обясни мъжът с падналите очила. И продължи: "Този отзад беше. Искаше да удари мен, но жената го отнесе".

Отзад беше младият пич. Висок, напет и с каменно изражение под големите слушалки. В ръката си държеше връзка ключове. Имаше ли бокс, с тях ли е ударил, само с юмрук ли? Нямам идея.

Тръгнах към него, за да го попитам какъв му е проблемът. Не че съм толкова смела, даже напротив, но във вагона продължаваше да цари пълно мълчание и ми се стори адски нередно да се правим, че нищо не се бе случило.

Както в тъпите екшъни обаче дойде спирката, побойникът се шмугна през вратата и изчезна.

След това, след известни подканяния да каже какво става, мъжът с очилата, обясни, че на готиния със слушалките явно му било тясно в претъпканото вагонче и си мислел, че трябва да му се освободи повече място...  И понеже явно думите не са силната му страна, а юмрукът,  решил да изполва него...

Чудех се дали изобщо да давам гласност на тая история. Един-два юмрука, шок за една млада жена, малко екшън за пътниците. Когато разказах на колегите, се оказа, че те са ставали свидетели на далеч по страшни неща – бухалки в колата, брадви на пътя, оръжие...

Но го написах, защото зная, че в интернет можеш да създадеш обществено мнение. Защото тук сме много по-морални и смели. Защото лайкваме, гневим се, плачем лесно и бързо и винаги - в името на доброто и истината. Защото може в метрото да мълчим, но тук сигурно ще кажем нещо.

И защото не искам юмруците да изместват думите.