Ужасът от депортирането: Трагедията от 1941 г. през очите на децата

14 юни е трагична дата в историята на балтийските страни. На този ден преди 80 години съветските окупационни власти започват първата масова депортация на литовци, естонци и латвийци в Сибир и Казахстан. Тогава насилствено са били изселени около 40 000 души.

В хода на друга масова депортация през 1949 година са преселени още 100 000 души. В навечерието на тази тъжна годишнина "Дойче Веле" разговаря с деца на депортирани в Литва и Русия, както и с участници в "Мисия Сибир" - литовска младежка организация, която се грижи за гробовете на депортираните и осигурява помощи за техните потомци.

Йонас Маркаускас, син на депортирани литовци

"Моите родители са били учители в Литва. По онова време те са били ценени там, имали са хубави заплати, овощна градина, получавали са дотации за жилището и отоплението. В август 1940, след окупацията, баща ми участвал в конгрес на учителите в Каунас, където накрая всички заедно изпели литовския химн. С това явно си е е подписал присъдата.

На 14 юни 1941 на вратата им се похлопало. "Къде е предателят на родината Ромуалдас Маркаускас?", гласял въпросът, който задали на майка ми и баща ми, а после им казали да си съберат багажа. Отначало се оказали в Алтайския край, но тъкмо успели да се уредят що-годе на новото място, когато в началото на 1942 година - след постановление за прехвърлянето на колхозите в най-северните региони на страната, отново им се наложило да тръгнат на път.

Близо 3000 души били депортирани от Алтайския край към устието на река Лена в Якутск. Там трябвало да ловят риба, за да осигуряват храна за воюващите на фронта. Пътуването било особено мъчително за децата и старците. Имало много умрели, а труповете им просто били хвърляни на брега. Нито имало къде да ги погребват, нито кога, защото пътуването трябвало да продължи на всяка цена. Когато най-сетне се добрали до Якутск и устието на Лена, се оказало, че и местните хора там са насилствено изпратени да работят в риболовното стопанство - особено жените, децата и старците. И на тях, също като на литовците, им разрешавали да вземат със себе си само по 16 кг. лични вещи.

Моето семейство било настанено на остров Трофимовск, където депортираните трябвало първо да строят юрти, бараки, да събират дърва за огрев и да търсят някаква храна. Надзирателите от НКВД в Тикси разполагали с достатъчно хранителни продукти, получавани по линия на помощта, изпращана от САЩ за СССР в годините на Втората световна война. На депортираните обаче не давали нищо от нея - те гладували. В складовете гниела уловената риба, но на хората забранявали да взимат от нея. Който бил заловен да открадне риба, попадал в наказателния лагер "Столбы", от където никой не се връщал жив.

Някои въпреки това успявали да скрият по някоя риба в дрехите си и да я пренесат до семейството си, но хората продължавали масово да измират от глад и студ. Въпреки това продължавали да се държат с достойнство - без да си крадат взаимно от храната.

Когато броят на измрелите в общата барака станал много голям, надзирателите от НКВД започнали да крият труповете под леда: правели прорези в него и потопявали труповете с помощта на дълги прътове, но разсъхващите се от студа тела редовно изплували по повърхността.

Когато ситуацията станала много критична, властите се изплашили и извикали лекар от Трофимовск. Лазар Соломонович Самодуров бил човекът, който на практика спасил от смърт останалите. Той разпоредил да нахранят депортираните. Още на следващия ден били раздадени по канче грахова супа и по половин килограм замразена риба, която по съвета на лекаря трябвало да ядат сурова, за да не се загуби съдържанието на витамин С. Лекарят явно е стреснал охраната от НКВД, защото им казал: "Ако тези хора не оцелеят, вас ще ви изпратят на фронта!"."

"Аз съм се родил в Трофимовск на 26 юли 1946", разказва по-нататък Йонас Маркаускас. През 1947 на родителите му се удало да се върнат обратно в град Якутск, а след 1956 година на литовците постепенно започнали да им разрешават да се завърнат по родните си места. Семейството на Йонас се върнало там през октомври 1957 година. Тъй като нямали собствен дом, се наложило да живеят при сестрата на майка му - общо шест души на 16 кв. метра. И така в продължение на 10 години.

Виктория Бабарикина, дъщеря на депортиран литовец

Виктория Бабарикина живее в Игарка. Разказва, че попаднала там, когато била осемгодишна - заедно с майка си, братчето си и сестра си. Те били депортирани от Литва през 1948 година. Дълго време възрастните в семейството избягвали да разказват за този ужасен период, защото ги било страх от нови репресии. Един ден обаче баща ѝ разказал за мъчителното пътуване на депортираните, които били качени във вагон за животни и дълго време пътували без да знаят накъде. Хората мислели, че ще ги разстрелят.

По време на пътуването техният влак изведнъж се сблъскал с друг. В първите вагони имало много жертви от катастрофата. Те просто били покрити с брезент, за да не се виждат, макар че пострадалите хора все още не били мъртви. "При тези страшни разкази очите на баща ми се пълнеха със сълзи", спомня си днес Виктория.

"Аз останах в Игарка, омъжих се, работих като счетоводител. През 2016 до нас дойдоха младежи от Литва - от проекта "Мисия Сибир". "Те искаха да поставят кръстове на гробовете на загиналите депортирани сънародници."

Арнас Змитра от "Мисия Сибир"

Единият от младежите, участвали в акцията "Мисия Сибир", е Арнас Змитра. Той е учител по история в литовския град Расяйняй. В неговото семейство не е имало депортирани, но той искал с очите си да види местата, на които са били прокудени литовците и да чуе разказите на оцелелите хора, за да може да предава тези истории на своите ученици.

Арнас разказва, че гробищата на депортираните литовци са били силно запуснати през десетилетията след въпросните репресии. Междувременно се налагало да се издирват и да се изсичат просеки из горите, за да се стигне до тях. В рамките на една експедиция участници в "Мисия Сибир" успявали да разчистят и приведат в приличен вид по не повече от 4-5 гробища, но това не е навсякъде така. Само гробището в Игарка, което е едно от най-големите гробища на депортирани литовци, заема площ от няколко хектара. Там участниците в мисията са успели да го разчистят и да поставят девет големи нови дървени кръста.