Хулиган зад камера

Срещаме се на обед. В началото искаше да ме отсвири. “Ако не сте гледали филмите, няма смисъл да говорим. “Гледах ги” - отговарям и сядаме в двора на кафене.

И доста си говорихме – неща, които  вече се казаха и такива, които  чух за първи път. Небрежен, със запалена цигара, Емил Христов се представи като абсолютен еклектик. Иска малко: да снима добри сценарии и да работи с много добри режисьори и актьори. Ако това стане, филмите се случват сами.

Емил Христов е оператор на най-успешните български филми за последните години. Оформя визуалната картина в "Шивачки" (реж. Людмил Тодоров), документалния "Положителни емоции" (реж. Елдора Трайкова). Следва "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (реж. Стефан Командарев) и "Дзифт" (реж. Явор Гърдев).

Отнася се почтително и към четирите проекта, но все пак има специална теория, появила се от реклама на компютри: „Те представляват сила с мащаба на вашите идеи”. Много хитра реклама: „Ако сте глупак, този компютър ще работи като за глупак. Ако сте гений, ще работи като за гений. Аз съм тук в ролята на компютър”.

И както стана ясно, снимате четири филма по едно и също време, но те  имат съвсем различни визуални търсения. Как преминавате от една стилистика в друга?

Търся това, което режисьорът иска да намери. Понякога търся жълто куче, понякога мравка, а друг път слон.
Иначе смятам за ласкателство идеята, че не може да се каже, че един и същи човек е снимал всички тези филми. Те наистина са твърде различни и считам този резултат за мое изключително качество, придобито с години работа и особен стереотип, който нагласям към проектите си.

Кой от тези проекти бе най-предизвикателен за вас? Все пак за първи път у нас се снима български филм, изцяло подчинен на стилистиката на филм ноар. Като изключим филма на Рангел Вълчанов – „Инспекторът и нощта”, имате ли предпочитания какво кино да снимате – жанрово или не?

Снимам в зависимост от изискванията на режисьора. Мога да работя добре, по-малко добре или отлично. Всичко зависи от това, доколко един режисьор смята изображението за ресурс. И във филмите режисьорите са получили картините, каквито заслужават. Очевидно в основата на „Дзифт” ресурсът е визуален.

Очевидно „Шивачки” е минималистичен японски филм. Картината е чиста и естествена.

В „Дзифт” режисьорът хулиганства, сценаристът хулиганства, композиторът – също. Така и аз не мога да си позволя да не бъда хулиган.

Страхувате ли се от толерантността на медиите, отправена понякога към  българското кино? Обявиха някои от предишните български филми за сполучливи, но съвсем не бяха такива. Има ли вероятност, когато се появява нещо наистина добро, да не бъде забелязано правилно от зрителя и той да не му обърне внимание заради предишни лъжливи обещания от минали филми?

Това не важи за „Дзифт”. Той е пробван извън България, на правилните места. Когато отидохме в Москва, ни гледаха като бивша колония. След прожекцията онемяха. Не можеха да повярват какво им се случва. Става въпрос за Русия, черно-бяло кино! Аз съм се учил от тях. Но имаше хора от публиката, които го смятаха за тежък анти-съветски филм, което е пълна глупост.

Иначе сте права, че медиите се отнасят леко толерантно, но пък и това, което имаше в България като кинокритика, умря. Липсва авторитетен цензор за правилните филми. В журито в Москва бе кинокритикът на "Гардиън". Но ако това издание съобщи, че нещо не става, филмът е загинал. Тук няма такива хора.

Щом медиите спестяват критиките, каква е според вас картината на съвременното българско кино?

Аз следя боксофиса и всичко, от което българското кино въобще не се интересува – кой какво и колко гледа. В България хората, които правят кино, се интересуват само на думи от това дали се гледат филмите им. Те смятат, че са в изкуството, а не в шоубизнеса.

Имайте предвид, че между 1990 и 2000 г. са се снимали два филма годишно. Колко от тях да станат добри? Имах теория, че трябва да се трупа и чак тогава ще светне. Това е нещо, което се случи.

По-миналата година се появи Зорница София с правилен филм, Иван Черкелов и Васил Живков, Иглика Трифонова, Милена Андонова, Людмил Тодоров. Всички тези филми са абсолютно различни, но са правилни филми. Всички те са по-големи от 111 кв км. Някои повече, други по-малко.

Картината бавно се запълва от добри постижения.

Абсолютно, вече има контекст и ти виждаш какво правят колегите ти и сравняваш къде си.  Ако филмите на Гърдев и Командарев са се получили, то е защото се е натрупала енергия от добри филми - креативна за другите.

И ако аз съм снимал добре, то е защото Рали Ралчев беше снимал отлично миналата година. И ако „Дзифт” е успешен, то това е полезно за всички. Така се прави дебют.

Сега едни младежи пишат предложения, в които искат 30% от финансирането за тях. Така било в Румъния. Искаха да го подпиша, но аз им казах: „Дайте ми „Мис Слънчице” на сценарий, който са ви го спрели. И съм ваш”. Но не ми дават.

Като младата кинокритиката и режисьорите ли са на изчезване?

Не, просто очакванията ми не са към младите, а към определени хора, които ще променят пейзажа в българското кино.

Кои?

Драго Шолев, Галин Стоев, Стоян Радев, Ивайло Христов и Мариус Куркински.

Като цяло българското кино се снима все от ветерани и застарели режисьори дебютанти.

Не е така. „Дзифт” е пример, че нещата могат да стоят и по друг начин, ако проектът е добър. Явор Гърдев е тежък дебютант в киното. Такива са сценаристът, продуцентите, монтажистът, композиторът, художникът, Таня Илиева – главна роля, Захари Бахаров – също е дебютант за главна роля.

Но и този филм ни връща към соцвремето, макар и сполучливо. Като че ли миналото много мъчи кинаджиите ни, защото отдавна не са ни занимавали с нещо, което се случва тук и сега. Ако е съвременна история, то тя става на село. Липсва градската среда в българското кино. Толкова ли е трудно тя да бъде показана?

Може би е по-атрактивно да се покаже как се живее на село –  бабички, кравички, цигани, козли, шарени черги. Това е резултат от вредното влияние на Кустурица. Нашите автори смятат, че това се продава в чужбина, но се лъжат. Много се лъжат. Румънците например продават мъка доста по-успешно.

Но често тези "български" сюжети са разпознаваеми предимно за българските зрители. Как се отнасят режисьорите ни към световно известните си колеги?

Има млади режисьори, които смятат Спилбърг за боклук. Те дори не са склонни да гледат филмите му, за да се възползват от майсторството му за своите алтернативки. Може би и Ридли Скот го смятат за нещастник. Тези хора заслужават да им се случва всичко онова, което им се случва. 

И как се продава български филм, който няма нищо общо със Спилбърг?

Когато се продава неизвестна стока, каквато е българският филм на голям пазар, трябва да се пише точно какво се продава. И както се пише какво се продава на опаковката на стоката, така и Владислав Тодоров съобщи в анотациите на филма, всичките му кодове: жанров микс, неоноар, соцарт. Всички критици в Канада, Америка и Русия, включително и топ едно в Русия – Плахов, повтарят точно това.

Какви са очакванията ви за тези филми? Къде ще имат повече успехи – у нас или в чужбина?

Много се опасявам от репликата, че никой не е пророк в собствената си страна. В чужбина съм виждал реакции на зрители след прожекцията на филма „Светът е голям...” Хора реват в залите.

Казвате, че сте дотолкова подготвен, доколкото е режисьорът. Доколко е подготвена българската публика за този филм?

Готова е. Не може да не е готова.  Тази публика е гледала “Крадецът на праскови”, “Козият рог”, “На малкия остров”, “Служебно положение ординарец”, “Екзитус”, “Любовното лято на един льохман”, “Преброяване на дивите зайци”, “Най-дългата нощ”... Готова е, много си е готова даже.

Какво ще запомните от работата по време на „Дзифт”?

В „Дзифт” имаше много рискова игра от моя страна с визията. Много хардрок. Това трябва да го правят хора на 20 години от НАТФИЗ. Имаше моменти, в които не знаех на 16 мм какво се вижда в кадъра. Карах я някак си по усет.

В „Шивачки” ще запомня лицата на актрисите. В „Светът е голям...” ще запомня реплика на Мики Манойлович, по повод атмосферата на 70-те: “Живело* се бавно, елегантно и фино”.

Но не съм човек, който ще си каже: „Защо следващият ми филм не е като „Шивачки”? Не чакам и следващ „Дзифт”. Искам ново предизвикателство, искам вълнуващи сценарии, отлични режисьори и прекрасни артисти. Толкова е малко това, което искам. Както казват в един мой филм: “Очите за душата молец, са като грахово зърно в постеля на принцеса. Не й дават покой.”

-------------------------------

*живеело