Когато преди две години за първи път видях Васил Георгиев, привидно той беше един съвсем обикновен адвокат по бански на съвсем обикновен плаж по Южното Черноморие.

Тогава знаех, че в последните 2 години той е написал книга и точно в този момент (макар по нищо да не си личеше), или по-точно от около 2 месеца, й мисли заглавие.

Две години по-късно „Будистки плаж“ вече е в книжарниците, а авторът й бе обявен за родственик по перо (добре де, не по перо, но изразът просто лепна тук) на Чехов, Борхес и който още се сетиш майсор на късите разкази.

Първият й тираж се разпродаде като топъл хляб в средата на 90-те и в последните няколко месеца авторът й гордо обикаля България в ролята на един от най-успешните, възхитителни и изненадващи дебютанти в съвременната българска литература.

И без да се впускам в подробности за прекрасните къси, мистични, иронични, забавни, меланхолични и майсторски изпипани разкази в „Будистки плаж“, просто ти предлагам да хвърлиш едно око на това интервю с автора им, след което да заделиш 7 лева и няколко часа и сам да прочетеш книгата.

Писа книгата доста дълго, а след това почти толкова дълго измисляше заглавие. Защо се спря на “Будистки плаж”?

Исках да измисля заглавие, което да е достатъчно добро и едновременно с това да хваща окото. Според мен заглавието не винаги е част от произведението, то по-скоро е търговската марка, колкото и грубо да звучи. Аз се колебаех между няколко варианта и избрах “Будистки плаж”, защото звучи достатъчно тъпо и абсурдно.

Впоследствие се разбра, че не съм се подвел, защото противоречието между “будистки” и “плаж” е интрига, която съществува и в повечето разкази – конфликт между духовното и материалното.

Как ти се отразиха възхваляващите рецензии?

Ха-ха, като тържество за моето его и суета. Надявам се то да продължи, но ще се радвам да има и отрицателни рецензии. Но не глупави, защото това би поласкало егото ми още повече. Искам добре аргументирана градивна критика, с която съм сигурен, че няма да се съобразя, но е винаги интересно да я има.

В "Будистки плаж" има доста обръщения – какво искаш да кажеш с нея?

Книгата и тази форма изразява собствения ми живот, който е достатъчно абсурден от гледна точка на всички функции, които имам. И понеже аз постоянно се съмнявам в себе си, се опитвам тази несигурност да я покажа с обръщенията. Изобщо разказите, които са на ръба на абсурда и реалността, са споделяне на гледна точка, но и търсене на чуждото мнение – дали хората виждат живота така, както го виждам аз.

Колко често се срещаш с Абсурда?

Срещите са чести и са предимно в моето съзнание. Иначе го намирам в историите, които разказвам, в глупостите, които говоря на маса, в работата ми и социалния живот. Но всичко това е функция на колебанието в собственото ни съществуване и целия този фиктивен свят, в който се правим, че живеем уверено и трупаме разни материални придобивки.

Тези носталгия и романтика във всичките ти мъжки персонажи – част и от теб ли са?

Да, аз съм носталгичен романтик.

В твоите разкази героите преминават от реалното към магичното най-често блaгодарение на някаква криза. Кризата ли е границата?

Моментът, в който човек трябва да направи избор, е границата както между реалното и нереалното, така и между повечето неща в живота. В този смисъл – може би изборът е най-голямата криза – посредник между два свята. Едновременно с това всяка криза е и възможност, както вече всички знаят...

С какво ти помогнаха приятелите ти (Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Тома Марков, Катя Атанасова...)?

Най-вече с популяризирането. Но и в тях видях тази божествена трансформация, между човека като социална единица и човека като духовно изживяване и самоконструиране посредством писане.

Затова ли започна да пишеш – за да се самоизмислиш?

Да, най-вероятно затова. И главен виновник е Чарли (бел. авт. – Радослав Парушев).

Истината е, че писането не е като пиенето, където знаеш, че имаш максимум 40-50 възможни развръзки – да се сбиеш, да се чукаш с някого, да се прибереш, да повръщаш, да се събудиш на странно място и т.н.

Предимството на писането е, че не знаеш къде ще приключиш. Например записаните внезапно хрумнали идеи при мен рядко свършват като разкази, а понякога просто сядам в заведение рано сутрин и историята сама тръгва.

Кой от разказите най-много те изненада?

“Неделя”.

Какво има в живота ти освен право и меланхолия?

Наука. Наскоро защитих 270 страници що-годе смислен текст – моята докторантура.

Отдаваш ли се на безразсъдни мечти да се издържаш с писане?

Не. Мечтая за хонорар, който да надхвърли 500-те лева, които ще взема за книгата.

Каква музика би била саундтрак на книгата?

Дийп хаус или трип хоп.

Разкажи ми свой разказ.

Ок, ето – “Морган Фрийман”. Разказва се за мен и бившата ми приятелка, с която си чатим и тя ми казва: “Знаеш ли кой видях онзиден на "Витошка"? Онзи, старият негър от “Изкуплението Шоушенк”, но не се сещам как се казва”. И аз не се сещам и затова на шега й казвам да потърси в Гугъл “стар, негър, изкуплението, шоушенк”, колкото да приключа разговора. Но получавам отговор “не става, излиза само някакъв форум”, при което аз осъзнавам колко е загубена бившата ми приятелка,. После обаче ми става малко тъжно, защото разбирам, че в своята неспособност да търси в един момент тя е намерила мен.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase