Антоний Тодоров: Наркодилъри или педофили - това ли ще избираме?

Заглавието на този текст е скандално, защото публичното пространство беше скандално засипано с „мнения“, които внушават на публиката именно това. Това коментира в блога си политологът Антоний Тодоров.  

Някога Демостен се обърнал към атиняните с думите: „Атиняни, вие сте щастливи хора, каквото и да направите, все ще е добро!“ Публиката го аплодирала възторжено. Но той добавил: „Дотам сте се докарали!“. 

Е, дотам ли се докарахме, че предстоящите президентски избори обърнахме едва ли не на избор между насърчение за наркотрафикантите и подпомагане на педофилите? Изчезнаха ли важните теми за нашето общество? Наистина ли повярвахме в толкова много обидни квалификации, само защото не намираме нищо по-съществено да обсъждаме?

Помилваният наркотрафикант

Ще започна с това, че всичко, което се изсипа (това е думата) по повод на помилването на Огнян Стефанов (да не се бърка с журналиста), известен като „Петричкия Ескобар“, цялото обвинение срещу президента Йотова по този казус, беше типично „активно мероприятие“. Понятието означава в случая, че един факт получава интерпретация, която изцяло подменя действителното значение на факта.

Обвиненията срещу президента заваляха от всички посоки и ескалираха в искания за оттеглянето й като кандидат в настоящата кампания. Защото е помилвала не само „петричкия Ескобар“, но и няколко други наркотрафиканти. Защото въпросният помилван се оказал рецидивист и след излизането си от затвора е арестуван отново с наркотици, като в момента тече разследване, а той е пуснат под гаранция от 5000 евро. („Труд„) Журналистка от ПИК дори зададе на президента реторичния въпрос: „Къде са парите“, за да подскаже, че със сигурност някой наркобарон е платил за помилването.

В кампанията се включи и бившия президент Росен Плевнелиев, който заявява в цитирано в много медии интервю: „Това, което аз виждам от медиите, е, че се говори не за един, а за 5 подобни случая от общо 28 помилвани. Това говори за системен проблем.“ Коментари направиха също така Андрей Гюров и Георги Кандев (в смисъл, че отговорността за помилванията носи президентът, а не комисиите, през които процедурата преминава). Неколкократно бившият главен секретар на МВР заяви: „Наркодилъри няма да помилваме!“

Значи ли това, обаче, че кандидатите за президент и вицепрезидент Гюров и Кандев смятат сериозно, че Илияна Йотова насърчава наркотрафикантите? Ако е така, трябва да го кажат публично и евентуално да го докажат. Ако ли не, остава впечатлението, че очакват евентуална „служебна победа“ на президентските избори. Последното може да им навреди.

Защо президентът има правото да помилва?

По-общият въпрос е, откъде идва това президентско правомощие да помилва? Исторически това е кралски прерогатив, който е продължен и при републиките. Владетелят не е бил длъжен да обяснява решението си за помилване, но в демокрациите, основани на отчетността на институциите, държавният глава помилва в строго регламентирана процедура.

Като цяло тази негативна кампания показа от една страна, че дори държавници не разбират съвсем, какво всъщност е правото на държавния глава да помилва, но също така демонстрира и крещящата липса на правна култура в българското общество. Бившият президент Плевнелиев даде пример за помилване, докато е бил на поста: „Случая с една жена, която беше погазена от ДПС активистите. За един или два стека цигари, хванати някъде на някаква митница, беше вкарана в сливенския затвор за дълъг период от време. Само и само, защото беше женена за някакъв активист на ДПС, който беше решил, че след това трябва да я тормози. Застанах с личното си решение, въпреки решението на комисията, и помилвах тази жена и до ден днешен съм горд с този акт.“

Излиза, че актът на помилване в някакъв смисъл поправя несправедлива присъда, както и че помилване може да има само за определени престъпления, но не и за всички. Но дали всички си дават сметка, че помилването не е нито амнистия, нито реабилитация, то не „анулира“ произнесената от легитимен съд присъда. Помилваният остава осъден за своето престъпление, на него не му е простено за престъплението. Дадена му е милост за изтърпяване на наказанието, като такава милост винаги е в рамките на процедура и експертизи.

Ако, обаче, помилването се представя като някаква антитеза на правосъдието, като „поправка“ на несправедлива присъда, то става напълно произволно. Защото пряко оспорва съда и неговата присъда. Това ли всъщност казва Росен Плевнелиев – помилването поправя несправедлива присъда? Същото направи, впрочем, Доналд Тръмп, когато помилва 1500 души, на които са повдигнати обвинения във връзка с щурма на Капитолия на 6 януари 2021 година. При встъпването си в длъжност той добавя: „Ще освободим нашите страхотни заложници, които, като цяло, не са направили нищо лошо“. Така оспорва справедливостта на съда.

Случаят показва много ниското правосъзнание в българското общество. Малцина си дават сметка, че няма помилване само за определени престъпления, докато за други няма. Милостта е не по отношение на престъплението. Тя ангажира държавата и обществото като цяло, такова ангажиращо личния морал решение винаги се взима по хуманни причини, макар държавният глава да има правото да реши каквото си иска. Помилването демонстрира хуманността на държавата и обществото. Питаме ли се, защо държавите-членки на Съвета на Европа (там са и всички членки на ЕС) са премахнали смъртното наказание? Нали не подозираме европейските държави, че с това насърчават убийците? Напротив, премахването на смъртното наказание е демонстрация, че убийството е толкова неприемливо, че върховната власт се отказва да го използва за наказание.

Насърчаване на омразата?

Кампанията насърчи също така репресивните нагласи в обществото. Интервюто на Росен Плевнелиев беше възпроизведено в медиите под заглавието: „Плевнелиев: Престъпниците трябва да знаят – няма помилване!“ Той все пак допълва: „Освен ако няма някакъв категоричен случай“. Е, значи все пак помилване има. Особено ако наказанието може да бъде квалифицирано като „нечовешко отношение“, ако застрашава живота вследствие на нелечимо в затворнически условия заболяване. (вж. „Сега“)

В същият дух е искането за обявяването на имената на членовете на комисията по помилванията. „А сега да ги видим тия, дето помилват наркотрафиканти!“, ще си каже някой, който се информира само от собствения „балон“ в социалните мрежи. Как ще предпазим тези хора от натиск или изнудване, но и от крещяща пред прозорците им разгневена тълпа?

Росен Плевнелиев пояснява, че по негово време в комисията за помилванията „имахме видни юристи и специалисти“. И дали той смята, че комисията на Йотова (най-вероятно е същата и от времето на Радев), не е съставена от видни юристи и специалисти?

Репресивните нагласи в обществото само се подхранват от това „няма милост“. Според разследващите, убитият в Пловдив Георги Кузов е искал милост от убийците си, но не я е получил. Виновните, момчета и момичета на 15-17 години, са в ареста и очакват обвинение. В обществото възмущението изисква максимални наказания, макар да става въпрос за непълнолетни.

Да си представим, че получат максималното наказание, но че впоследствие някой от тях поиска помилване (сериозно заболяване, драматичен семеен проблем…), значи ли, че „по принцип“ няма да има помилване. Защото молещия за милост е осъден престъпник? Как пък никой не обсъди възможностите за възстановително правосъдие? (гледайте филма на Кен Лоуч „Ангелският дял“). Но от друга страна защитната теза на обвинените в убийство е, че жертвата бил педофил. Така стигаме до следващият сюжет – „случаят Петрохан“.

Приятелство с педофил?

Трагедията около хижа Петрохан разкри за сетен път слабостите на правоохранителната система. Разследването на смъртта на 6 души, на сексуална злоупотреба с деца, на подозрения за незаконно финансиране  – всичко това извади на показ дълго бездействие на държавните институции поне от 4 години.

Но и този случай стана причина за черна кампания срещу политически опоненти – кръговете около „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, набедени че са подпомагали престъпните практики на групата на Ивайло Калушев. Както е обичайно при такива кампании, известни факти се представят с интерпретация, която внушава виновност на хора, които не са замесени в разкритите престъпления.

Изтъкваните факти са за лично познанство и приятелски отношения с главния заподозрян, дарения за ръководената от него НПО и дори сключени договори на тази организация с министерството на околната среда. Тези факти не се отричат от потърпевшите, но служат като „доказателство“ за тяхно предполагаемо насърчаване на престъпленията, някакъв вид „недоказуемо съучастничество“. Макар публично прикритите обвинения да са срещу кмета на София Васил Терзиев и бившия министър Борислав Сандов, кампанията визира по-широко политическите сили, които стоят зад тях и най-вече партията „Продължаваме промяната“.

И тук истерията се развихри, особено защото дълго време оставаха непознати за обществото всички факти около трагедията. ГЕРБ и ИТН открито обвиниха ПП в скандални връзки с Ивайло Калушев и неговата НПО.

Разследването приключи и случаят ще се забрави, но той отново показа слабостите на правоохранителните институции, натрупаното голямо недоверие в обществото към способността на държавата да гарантира правовия ред, чудовищната роля, която медии и социални мрежи могат да играят в нагнетяването на омразата в обществото, липсата на елементарна емпатия към жертвите и техните близки.

Какво очакваме от президента?

Дали искаме да не помилва? Статистиките показват, че Желев е помилвал 1500, Стоянов – 1008 (но тогава много от случаите за заради променени от закона присъди, като смъртното наказание, например), Първанов и Марин са помилвали 529 (за два мандата), Плевнелиев и Попова – 28, а Радев и Йотова (за два мандата) – също 28. Както се вижда, помилването наистина е станало изключение, а не правило, както обвиняват Йотова.

Едва ли има нужда от промяна на правилата по въпроса за помилванията, а и това е една много малка част от президентските правомощия. Другите са не по-малко съществени, а дори и много по-важни. Повечето от най-съществените правомощия на президента се упражняват след съгласуване или по предложение на правителството: сключване на международни договори, назначаване на посланиците, назначаване на висшия команден състав на въоръжените сили, обявяване на мобилизация. Защото именно министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната, както и осигурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на Въоръжените сили.

Важно е да се отбележи, че президентът назначава ръководителите на НСО, военното разузнаване и разузнавателната агенция след съгласуване и по предложение на правителството. Отскоро ръководството на ДАНС се избира директно от парламента. Също след съгласуване с правителството президентът назначава и главния секретар на МВР.

Право само на президента е да дава и лишава от българско гражданство, да предоставя убежище, да помилва и опрощава несъбираеми държавни вземания, както и да преименува обекти с национална значение и населени места. Тези права са по същество регалии, наследство от върховната власт на монарха от древните времена.

Така президентът може да бъде коректив на правителството, но не се очаква ефективно да упражнява правомощията си в конфликт с правителството. Съгласуването между президента и правителството във всеки случай е съществен елемент на конституционния ред. Има ли различни становища по тези правомощия – предстои да видим в хода на кампанията, но засега, изглежда, няма големи разминавания между основните партии по тези въпроси.

Различия има, най-вече по отношение на последната поправка в конституцията за начина на формиране на служебното правителство. Сега, президентът може да избира за служебен премиер между председателя на Народното събрание (1), управителя или подуправител на Българската народна банка (4), председателя или заместник-председател на Сметната палата (3) и омбудсмана или негов заместник (2). Общо изборът е между десет души, но всъщност е проблематичен за председателя на БНБ поради ограничения от страна на ЕЦБ. Няма конституционен текст, който да определя, какво да се прави, ако всички от този списък (прословутата „домова книга“) откажат назначението. Засега знаем, че от „Прогресивна България“ за са промяна, но от „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ има въздържане по този въпрос.

Колкото до външната политика и най-вече позициите за войната в Украйна, различията ще са повече, но би било твърде повърхностно да ги сведем до две: „проевропейски“ или „проруски“. Основният въпрос е, как си представяме реалистично края на тази война, или въобще не искаме да си го представяме. Дали продължаването й си струва цената, която се плаща като жертви и разрушения, или какво трябва да се направи разумно, когато силите и средствата за постигането на справедлив мир (в съответствие с международното право) не позволяват това да стане в близко бъдеще? И какво да прави България, ако няма достатъчно въоръжение и сили сама да се защитава или да помага на жертва на агресия? Ето това също са съществени въпроси за дебатиране в хода на кампанията. Въпреки че позицията на президента ще е по-скоро морална, тъй като фактическите решения за това, какво да е поведението на България, зависят изцяло от правителството. А не сме в кампания за парламентарни избори.