Другата в мен, аз в нея и всички около нас

Другата в мен. Не става въпрос за сериала. Ако въобще има такъв сериал, но мисля че съм мяркала името му в програмата, редом до „Мий зъбките и лягай“ и „От местопрестъплението - Ню Йорк“.

Последният го гледам понякога, щото съм лична и най-върла фенка на Гари Синийз и виждам в него отговор на всичките си щения. В тоя ред на мисли, ако някой е двойник на Гари и не е женен - да ми се обади. Така.

Предполагам, че на всеки му е идвало да направи нещо, което напълно противоречи на натюрела му. Нещо, което ти напира отвътре баш по най-неподходящото време.

Не говоря за повиците на природата, когато си изпил тринайсет малки водки и девет джина, щото Атанас е имал рожден ден и си взел аванс.

Става въпрос за желанието да отговориш на някой така, че да го оставиш спийчлес, топлес и всякакво друго -лес. Или да изразиш себе си по абсолютно забележим и крайно екзотичен начин - събличайки се чисто гол в автобус 313, на връщане от работа например. Или да почнеш да крещиш по време на някоя оперативка/събрание/сбирка.

Ей такива малки неща, които ще доставят голямо удоволствие на душата, ама за кратко. Тук студентите по клинична психология да не потриват доволно ръце и да викат „Еврика“, щото си знам психопрофила. Душевно здрав индивид, емоционално стабилен и със завидна морално-оценъчна система. Случай номер 73460.

Та снощи например си вървя по „Графа“. И друг път съм си вървяла, не ми е сефте. Арабите от дюнерджийницата на ъгъла с „Любен Каравелов“ ме гледат сосно, като дюнер с пържени картофки и допълнително майонеза, пляс по тезгяха, хвърчи маруля, заповядайте и приятна вечер. Гледам ги и аз и ми иде да им кажа – от вас се искат повече дюнери и по-малко зяпане, ама нищо не им казвам.

Вървя надолу и се изравнявам с някакъв мъж, който се оглежда като сърна от ловен резерват Бялка. Почти го подминавам, когато той с апломб се отблъсква от витрината на магазин за бельо и се обръща към мен. Уплашихте ме с тея токчета, вика. Аз го гледам и му обяснявам, че няма да го стъпча и да танцувам върху трупа му. Той не вярва.

Продължавам надолу, а той започва да подтичва след мен. На светофара ме настига, щото е червено и трябва да спра, освен ако не искам да се залепя като ваденка от Зрънчо на някой рейс и да си остана вовеки разлепена до фундаменталната лепенка, с която са окичени повечето от автобусите в София - „Keep the child“ - демек пази детето и не го гази, моля. Ама е написано като слоган на клиника за аборти. Както и да е.

Потропвам отново с токчета, щото това очевидно го плаши. Той обаче е набрал смелост и не трепва. Лека атлетика ли сте тренирала, ме пита. Оцъклям се и си записвам умствено, че това е най-странният начин за запознанство. Все пак е хубаво, че не ме попита дали не съм копиехвъргачка.

Не, отговарям възпитано, въпреки че всъщност ми се иска да му кажа да се разкара, защото няма да стигнем далече заедно, най-много до спирката, и не, няма да му дам телефона си, та ако ще да започне да гълта ножове.

Той ме осведомява, че е бивш футболист. Радвам се за вас, викам, честито и опъвам врат да видя има ли таксита и ако не – идва ли автобус.

Освен това научавам, че е тръгнал за Орлов мост, да вземе едни документи, можел да иде и в десет и половина, така че имал време, те документите не били толкова важни, пък вие къде работите, очарователна сте, аз бях наблюдател в ЦИК, обаче ще изчакам рейса, то всеки ми върши работа, щото ми се струва далече да ходя до Орлов мост, стар съм вече.

Кой е стар, питам аз, щото нещо ми се изплъзна основната нишка на разговора.

Ми на 33 съм, хаха, казва той, очаквайки очевидно да му кажа – ма моля ви се, не ви личат, определено младеете. Аз обаче съм гадинка и му казвам, че на тая земя трябва да има хора и на 33, така че – съдба. Той не изглежда доволен от развоя на събитията, плюс това идва 604 и само един светофар ни дели от вечната разлъка, либе. Даже почвам да чувам ФСБ в главата си, как се обичат до оня мост и оная гара, и най-вече до ъгъла на светофара, обаче тука няма да стане, сори.

Искате ли да се качим на 604, пита, като че ли ще ходим на сладкарница, а аз викам - „Бонбон??? Не, БЛАГОДАРЯ!“ и почвам да се кикотя неудържимо. Той ме поглежда озадачено и виждам първите искрици на съмнение да се прокрадват в очите му.

Съмнение дали не е сгрешил в избора си и не е попаднал на някакъв кукундрел, вместо на лелеяната жена. Щото лелеяната жена няма да те излага по спирките и да се хили като охтичава камила, а ще те подкрепя в трудности и нищета, ще бъде винаги до теб и най-вече – ще се качва в 604 безотказно, по всяко време на денонощието.

Май и аз не искам, отвръща той, ама още изглежда умислен. Ех, що ли не съм Кашпировски, си мисля, да го накарам да си вземе автóбуса и да си ходи при документите, ама не казвам нищо, само изсумтявам нещо от рода на: е, то и други рейсове ще минат, рано е още.

Мълчим. Вие къде работите, пита. В цирка, викам, оня в Зоната, дето отвън, в една разградена кошара, се разхождат щрауси и камили /нещо камилската тема ме влече явно/. Той отново гледа озадачено. Тупам го по рамото, да не вземе пак да рипне като на улицата по-рано, че вече много ще ми дойде. И аз си имам нерви.

Аз, вика, работя в телевизия. Аааа, хванах ли те, си мисля, нали беше наблюдател в ЦИК, пък и бивш футболист? То не може и трите, това да не ти е неоставимо вкусно... Обаче пак нищо не казвам, или поне нищо в този смисъл.

Казвам му, че и аз работя в медиа. Оо, коя, възвръща се надеждата в сърцето му и руменината – по бузките му. В един сайт, казвам, без да споменавам кой. Еее, значи сега трябвало да си разменим телефоните просто задължително, иначе щял легне ей тук, нá, насред шосето, и никакво „Keep the child“ нямало да го спаси.

Не може, викам, твърдо и категорично /майка ми не случайно ми казваше, че трябва да стана прокурор, ама аз не, та не/. Конкурентни медии сме и не трябва да си контактуваме, изтърсвам аз върховно тъпия аргумент, ама хваща дикиш, щото човечецът почва да мисли върху него.

Е, може и да си говорим от време на време, отронва той, докато 604 издухва последната доза ауспусено съдържимо във физиономията ми. Махам с ръка, за да разсея парите и да се ориентирам във военната обстановка.

Виж кво стана на изборите, казва той, вече разчупил глетчера и смело минал на "ти", щото хората се опознават на най-невероятни места. Ето, във "Войната на семейство Роуз" гимнастичката му взе акъла на една ливада, така че ние на тази спирка може и да се венчаем.

Да, бе, казвам, много кофти, ама народът като не гласува, така ще е. И аз не гласувах, казва тъжно той. Имал работа в ЦИК, затова. Е, нищо, пробужда се човещинката в мен – сега на балотажа ще имаш възможност да го направиш. Той пак ме гледа обнадежден, а в този момент профучава моят автобус и спира някъде към стадион "Васил Левски".

Хуквам като ямайска лекоатлетка, а мултифункционалният мъж - след мен. Сяда до мен, естествено, и ме гледа морно. Нямало ли все пак да му дам телефона. Ми – нямало, казвам. Аз да не съм кол-център. Или някакво ютилити.

Дай твоя, казвам благородно, а той ми протестира – аа, ама ти няма да се обадиш. Хитрец! Ми, има такава вероятност, да, ама ако не си вярваме, закъде сме тръгнали, викам, а той взе, че ми разбра въпроса буквално, и казва – към улица "Мизия", трябвало едни документи да вземе...

Накрая се навива и въздъхва – пишеш ли. Не пиша, казвай го – ще го запомня, а той ме гледа пак недоверчиво, обаче диктува. Въобще – много мнителен човек.

Накрая се разделихме, единият - със сълзи на очи, другият -  с облекчение в сърцето. Поредното разминаване в съвременния свят. Та това, което исках да кажа, е, че май рядко успяваме да си кажем онова, което мислим.

В тоя ред на мисли – двойниците на Гари да ми пишат, само ако наистина приличат на него. С останалите може да почакаме 604.