Ходом, марш! Свети Валентин да си завре сърчицата някъде.

Беше 14 февруари. За едни сърца, за други – водка. Нещо като сватбата и брадвата, но в генномодифициран вариант.

Ние обаче не си падаме по възглавнички от пух и тюл, обсипани с брокат и пайети, и щамповани с малки, сладки, рошави кученца, котенца, патенца, крокодилчета и други животински екземпляри. Смятаме, че е излишна лигня.

Затова решаваме, че ще го раздаваме абсолютно полярно и много хард. Като по поръчка в София идват Лайбах – сега вече знам, че едва ли на този свят съществува нещо по-противоположно на сърцевидна пухена възглавничка. 

Не знам кои са Лайбах, но приятели и познати ме убеждават, че са супер.

Просто трябва да идеш, разбираш ли??? Ми, добре, викам, щом трябва.

Все пак разпитвам за групата, щото съм любознателен индивид и искам да знам какво ще ми излезе насреща. Пеели химни. На немски. Понякога и на английски. Е, тези на английски ще ги разбера, останалите – ще си фантазирам, въпреки че да фантазирам на немски ми изглежда почти толкова малко възможно, колкото и да сметна колко е осем по девет. Последното наистина не го мога, проверено е.

Концертът е официално от осем, така че към 6 и половина тръгваме тържествено под леещия се дъжд. Нели, аз и лицето Кирил Христов. Въпреки че задръстена София  прилича на зле подредена царска туршия, а ние сме сред най-яростните противници на ползването на таксита след последната им изява, все пак разумът надделява и скачаме в първото.

Тътрим се бавно  - казвам бавно, защото не се сещам за друга дума, описваща състояние, в което минаваш по два метра и тринайсет сантиметра за 10 минути. Хъхъ, ако бях гадна, щях да ви накарам да сметнете за колко време сме стигнали до зала Христо Ботев, но за ваше щастие не съм, пък и подозирам, че уравнението е с повече от три неизвестни.

Киро отпред заспива. Приготвяме се за дълго пътешествие, под съпровода на Мотли Крю – имало и такива таксиджии. Да се запише в списъка на световните чудеса.

Безметежното пътуване продължава към 40 минути. От нирваната излизаме на кръстовище в Студентски град, където сивкав фолксваген решава, че най-прекият път улево е през нас и точка.

Не мога да кажа, че целият живот ми мина на лента – явно лентата ми е свършила, но за сметка на това бях насилствено въвлечена в преследване ала Майн Рид, само дето тогава са се преследвали с коне и не е имало светофари.

Иначе обстановката беше подобна, а таксиджията единствено успя да изръмжи, че в такива моменти би предпочел да кара ТИР. Искрено се ощастливих, когато слязох и стъпих на твърда земя. Сигурно и Конникът без глава към това се е стремял, завалията, преди да му резнат пъпеша.

Зала Христо Ботев. Спомените нахлуха бясно в главицата ми – последно съм ходила там в 12 клас, когато да ходиш на Метрополис бе социално-отговорен ангажимент на всяка разтропана ученичка. Тогава спах на пода. Надявам се този път да ми се размине, си казвам, докато влизам.

Хората вътре ме гледат малко странно – наистина не изглеждам като фенка на Лайбах, няма какво да се лъжем. Добре, че поне имам обица на носа.

Виждаме още познати, които обаче са в по-благоприятна позиция от нас, защото:

а. запознати са дълбоко, пространно и мащабно с творчеството на Лайбах и не би било пресилено да се каже, че лягат и стават с песнопенията им

и

б. говорят немски.

Аз не влизам нито в първата, нито във втората категория. Нели – също. Затова решаваме, че най-добре да удавим мъката в бира, която се лее мазно от някакви казани. Голям, ама наистина Голям мъж пази вратата към бирата. Усмихва ни се мило и ни пропуска, ние закупуваме течната кифла и тръгваме обратно.

Обаче – греда. Там пак е Големият мъж. Вече не се усмихва мило, а и косата май му е по-къдрава, отколкото беше преди 45 секунди. Не можело оттук. Как, бе, котенце, нали току що оттам влязохме? Не ме ли помниш, викам, оня месар помнеше Пепи сто години, след като тя си купи кило кренвирши.

Помнел ме, обаче пак не можело. Решаваме, че е прекалено голям, за да спорим с него, и заобикаляме залата, за да влезем отново отзад.

Лочим, а аз освен това пуша. Все пак, освен Свети Валентин, е и Трифон Зарезан, поне едното да почетем като хората. Най-накрая пускат в залата - народът се понася, и ние с него.

Бирата ме успива смъртоносно и едва долазвам до първата седалка, където се размазвам върху рамото на Киро и отказвам да стана, ако щé покривът да падне върху нас.

Пускат ни някакви маршове, които донякъде ме поддържат жива. Само дето се чувствам като чавдарче на 24 май и съвсем ясно се виждам на сцената, рецитираща „Аз съм българче“.

Много маршове, много нещо. Сърцето ми патриотично бие в такта на духовите инструменти - чак получих аритмия. И после лекарят ще ми обяснява, че съм била влюбена и съм си разтеглила трапецовидния мускул...

Киро ме забавлява с ъндърграунд историйки. Как вокалът на Дюран Дюран, след концерта им тук, скочил да се бие с мутри в столично заведение, повлечен от адреналина на балканското меле. Как Металика не могли да излязат на сцената, щото портиерът заключил вратата и отишъл да порка. Как Лайбах всъщност означавало Любляна. И от сорта.

Най-накрая излизат. Истерията е пълна, пускат нашия химн, а залата патриотично се изправя на два крака, въпреки че наскоро един познат ми обясни как човеците още не били пригодени да ходят на долните си крайници.

Българският химн обаче върши чудеса с опорно-двигателния апарат  - по-добър е от Артростоп и разни гелове.

А после се почна. Химнът на Великобритания. Химнът на Русия. Химнът на Испания /този беше мноооооооооооого як, наистина/. На турския химн почнах да се депресирам, малко множко ми дойде Ататюрк.

Иначе бяха готини /не забравяйте, че ги слушам за пръв път в живота си/. Особено мацката – пееше от душа и внасяше мелодичност и в най-депресиращия химн, за което искрено й благодаря.

На китайския обаче съвсем не издържахме. Нели почти се разрева, аз – също. Решихме, че е мазохизъм да стоим повече, защото и бирата вече не помага.

Сега разбрах, че след химните станал купонът, но ние пораженчески изпълзяхме през калта около залата и се хвърлихме в първото такси. Отчаяни, полуразциврени и смазани от цялата мъка на света, породена от нацизма, тероризма и Джордж У. Буш.

На връщане слушахме Army of lovers и благодарение на ударната им доза сексуално-религиозни рими пред нас слязох в почти нормално състояние.

Спах тревожно, събудих се трудно. Реших, че надали ще ида втори път. Но не съжалявам за първия.

Въпреки маршовете, ужасът, струящ от клиповете, и тоталната депресия, яркочервената пухена, обсипана с брокат и камъни сърцевидна възглавничка все още ми се струва лигава. Въпрос на вкус, както се казваше в един виц.

P.S. И за да ви покажа, че наистина в определен смисъл ми хареса, ви пускам и интервю с Лайбах на един техен истински ценител.  Enjoy :)