Има ли тоалетни по пътя към щастието

Ако някой ден ви се наложи да плащате данъци и такси в сградата на „Район Слатина“ и същия този ден, след няколко часа на опашката, ви се наложи да идете до тоалетната, не се отчайвайте. Аз ще ви дам акъл.

Там тоалетна има. Само не казвайте на охраната, че отивате в нея. Ако ви спре, кажете му, например: „Отивам при Анатоли“, на това се връзва. Та там не само има тоалетна, ами и не е заключена. Има даже две – мъжка и женска – с по две отделни тоалетни във всяка.

От една страна тези четири тоалетни са служебни. Това никъде не го пише, но в случай, че се натъкнете на някоя жена от службата, тя ще ви го натекне. От друга страна обаче, както вече споменах, те не са заключени. Което си е чист пропуск от страна на служителите в сградата, все едно не са виждали от колеги как се прави. Не знам дали ви е направило впечатление, но винаги в такива административни сгради тоалетните са крепост непревземаема, защото са заключени.

Излиза някоя лелка иззад гишето, вади вързоп ключове, намира подходящия, отключва, влиза, върши си служебната работа в служебната тоалетна, после пак заключва. И дума не може да става външно лице да проникне зад тези врати.

Да, ама тази тоалетна не беше заключена. Просто натиснах бравата и си влязох, устремена към щастието от празния пикочен мехур, както казваше един мой приятел – мъдрец. Той го казваше на английски, де, не случайно е мъдрец.

Но точно в този момент, за беля, в тоалетната влезе и една друга жена. Най-обикновена на вид жена на средна възраст, леко пълна и доста мъжествена на вид (визирам гъстия мъх над горната й устна), но очевидно 100-процентова жена.

„Стой!“ - прокънтя гласът й в иначе не толкова акустично замисленото помещение. Спрях на място, има си хас, божке, какво става, питон ли има в тоалетната, какво ли?! Заредиха се страховити представи в и без това обремененото ми от шокиращи новини въображение. Дали пък не ме е полазила огромна тарантула, помислих и хвърлих едно око зад гърба си ей така, за всеки случай, макар че мисълта ми се стори налудничава.

Недоумявах защо трябваше да „стоя“, при условие, че имаше две (2) тоалетни и двете очевидно свободни. Имаше по една за всяка от нас.

„Тоалетната е служебна“, избоботи отново женището, с което недвусмислено даде да се разбере, че е служителка. Хе, зарадвах се аз, ей тази среща тука и този разговор сега ще ни сближи, и виж съм получила привилегията да мина по-така на опашката, като вътрешен човек. Да прередя орляците бабки, които сформираха опашката навън. Все пак една тоалетна ползваме със служителките, по-вътрешна съм, значи, нахилих се приятелски аз.

„Тоалетната е служебна“, повтори жената, здраво стиснала дръжката на вратата, препречвайки по този начин така нужния ми достъп до помещението. „Добре, де“, казах и направих движение в посоката, към която се стремях, но желязната й хватка ме възпря.

Ех, няма да се сближим, съжалих в мислите си, а на глас изрекох: „Може ли да я ползвам?“

„Тоалетната е служебна! - потрети служителката – не е обществена – повиши глас – не може да я ползвате!“, кулминира в нетърпящ възражение тон, като същевременно ме гледаше с безкрайна погнуса и отвращение.

Имах натрапчивото предчувствие, че ей сега ще извади от джоба си шише доместос и ще ме почисти от пода като някакъв микроб. Апокалиптичното предсказание „милиони микроби ще умрат“ ечеше в главата ми, настръхнах. Бе, ще се напикая, бе, жена, мислех си. От ужас.

Смешна гледка ще да сме били отстрани – тя, непоколебимо стиснала врата, нямайки никакво намерение да отстъпи и аз. Аз – с работни дрехи и обувки – цялата омазана с блажна боя и латекс, с кърпа на главата. И с бели, сини и кафяви точки по лицето. Кафявите са от натурално естество, ако мога така да се изразя – луничките ми са, но белите и сините изглеждаха доста подозрителни, макар че бяха от латекс и, повярвайте ми, не нарочно си ги бях напръскала по лицето.

А защото, точно преди да се наредя по спешност на опашката, боядисвах. Правех ремонт и боядисвах с латекс и блажна боя. И тапети лепях. Но ремонтът е тема на друг разказ, както и защо така спешно трябваше да се наредя на тази опашка. Но че цялата бях омазана в бяло, тъмно и светлосиньо, беше факт. И че жената ме гледаше с цялото презрение и отвращение, на което беше способна, също бе факт.

И че можеше да прибегне до крути мерки, за да премахне този микроб (разбирайте, аз) от собствената си служебна тоалетна, не че беше факт, но беше една твърде възможна вероятност. За момент ми мина през главата мисълта да я преметна, че съм вътрешен човек, ми да, аз ремонтирам тука. Лъжата можеше и да хване декиш. Служебна ли е тоалетната? Служебна е. Ми и аз съм служителка, бе, джанъм, от майсторите съм, дето боядисват на горния етаж, да-а-а-а, точно така.

Но се отказах. Едва ли щеше да се върже. Имаше вид на такава, която знае какво става не само на горния етаж, а и във всяко кътче на тази сграда. Затова смирено казах: „Добре, де, разбрах, че е служебна, но защо да не може да я ползвам?“ - безплодно усилие да поддържам разговора, ясно ми беше.

Жената очевидно беше загубила търпение и интерес към разговора. „Защото не е редно“, пропищя тя, когато отговор не очаквах. Ама това ли било, беее?! Не защото сме садисти по природа, не защото се наслаждаваме да гледаме как някой се мъчи и пристъпва от крак на крак в мъките си. А защото си имаме правила и обичаме да си ги спазваме. Защото не било редно, видите ли!

Гледам я – голяма. Твърде голяма. А в погледа й – непоколебима решителност. Много вероятно и до насилие да прибегне. Като нищо ще ми се нахвърли и ще ме насмота тука, в тоалетната, че и няма кой да ме спаси. Защото тоалетната – служебна, а другите служители и пръста си няма да помръднат, че, видите ли, някаква си тук клиентка се е превърнала в жертва.

Страхувах се от физическо насилие и затова категорично отхвърлих идеята да се шмугна покрай огромното женище, да се пъхна бързо в тоалетната и да се заключа отвътре.

Затова поседях още няколко секунди, пристъпяйки от крак на крак, пък, като прибягнах до най-нежното си гласче и придобих вид на малко беззащитно момиченце, рекох: „Ама вие искате да се напишкам“.

Казах го ей тъй, като констатация. Просто съобщително изречение. Казах го и я гледам умолително. Тя нищо не каза. Просто продължи да си седи, твърда и непоколебима като Стара планина. Мълчи, но в погледа й проблясва едно закачливо „Да! Да! Това искам! Да се напишкаш искам, малко мръсно момиченце!“

Поседях още десетина секунди, гледайки я умолително, пък, сломена, си тръгнах. Много обидена и полуразревана. Тръгнах си, а лелката – садистка победоносно затръшна вратата зад гърба ми.

Но едно нещо не й беше хрумнало, инак не би влязла така спокойно в тоалетната, оставяйки ме без надзор. Точно съседната врата беше на мъжката тоалетна. Влязох спокойно там, без никой да ме възпре с думите „не е редно“.

А от тоалетните излязохме едновременно, в пълен синхрон. Видях я първа и успях да докарам най-наглото си изражение. Нагла и доволна. И тя ме видя. И в очите й се изписа едно изумление, което постепенно премина от възмущение в гняв и преля до един неописуем бяс.

„Е, аз все пак не се напишках, казах, хилейки се като тиква по Вси Светии, изплезих й се за по-голяма тежест, и хукнах по коридора към спасителната врата на изхода. Драснах, бърза като вятъра, преди да е успяла да извади доместос, пистолет, картечница, минохвъргачка, снайпер, или преди да извика с мощно гърло „Дръжте крадлата-а-а! (или „пиклата“?).

Та така... спасих се аз доволна и предоволна. „Щастието е празен пикочен мехур“, казваше приятелят ми – мъдрецът.

После пак се наредих на опашката, сформирана от бабки. А разпоредителят на опашката час по час излизаше, приканвайки всички, които са за регистрация на МПС, да влизат с предимство. Но всеки път аз и всичките бабки поклащахме отрицателно глави – не, не сме за МПС-та, за местни данъци и такси сме.