Ще проклина ли Обама деня, в който изостави Мубарак?

Политическите революции имат уникалната способност да хващат в крачка дори и най–добре подготвените американски правителства. Наскоро във вихъра на спонтанните масови демонстрации срещу режима в Египет това разбра и самият Обама, коментира The Telegraph.

По принцип Съединените щати разполагат с армия от официални лица и експерти, чиято единствена работа е именно да предвиждат и планират съответната адекватна реакция при подобни събития. И доста често това носи успех – както при обявяването на независимост от страна на Косово. Но и има и провали в прогнозите за процеси, променящи облика на света – ислямската революция в Иран, съветската инвазия в Афганистан или пък ненадейното падане на Желязната завеса.

Сега Белия дом отчаяно се опитва да навакса по отношение на Египет, но очевидно още не е в крак със случващото се там.

Всъщност това е първата голяма международна криза, която е реален тест за лидерските качества на Обама на международната сцена. Неслучайно в първите дни на протестите Западът извръщаше поглед от Кайро, очаквайки позицията на Вашингтон. А такава нямаше, защото там не бяха подготвени.

По ирония на съдбата именно в университета на Кайро през юни 2009-та Барак Обама държа сочената за историческа реч, с която поиска поставянето на нови основи в отношението между САЩ и Арабския свят. Президентът говори за ново начало, за край на „цикъла на взаимни подозрения и разногласия”.

Като свой основен приоритет тогава Обама изтъкна даването на нов тласък на мирните преговори между палестинците и Израел. Но в никакъв случай не даде индикации, че търси радикални промени в статуквото в останалата част от Близкия изток и Северна Африка. Напротив, дори обяви, че „Америка не претендира, че знае кое е най-добре за всички по света. Никоя система на управление не може и не трябва да бъде налагана от една страна на друга”.

И всички тези слова рамо до рамо с верния съюзник Хосни Мубарак. Но какво се случи само две години по-късно? Египетският президент, който прие в страната си американския си колега и получи твърдото уверение за дългогодишната подкрепа на Вашингтон, сега е призоваван от Белия дом да се откаже от поста си и да даде път на по-демократична система на управление.

Тази рязка промяна ясно показва, че прогнозите и очакванията на анализаторите в екипа на Обама за Арабския свят са били най-малкото неособено точни.

Как точно премахването на Мубарак от властта кореспондира със силното желание на Обама да съживи близкоизточния мирен процес е въпрос с неясен отговор. Не трябва да се забравя, че трайно споразумение между Израел и Палестина е една от ключовите цели във външната политика на настоящата президентска администрация.

В този контекст Хосни Мубарак определено беше много ценен и доверен съюзник на САЩ. Мубарак беше в ролята на честен посредник, който не взима страна в спора Израел-Палестина и това му донесе много критики от консервативните му политически съперници в родния Египет.

Но в момента, в който египетският президент стана мишена на общонационална реформистка кампания, той се оказа ненужен в близкоизточната „мирна картина”. Изглежда сега Обама вярва, че американските интереси в региона ще бъда по-добре обслужвани от силите, задвижили демократичните реформи в Египет, отколкото от човека, който беше най-важният съюзник на Вашингтон в Близкия изток в последните 30 години.

Дали тази преценка е вярна, ще покаже времето. Ако от настоящата криза се роди истински демократично, прозападно правителство, което ще остане предано на каузата за регионален мир и стабилност, то реакцията на Обама може да се счита за оправдана.

Ако обаче Мубарак бъде сменен с враждебен спрямо американските интереси режим (да речем ислямистки, предвид широката популярност на радикалното „Мюсюлманско братство”), то тогава настоящият американски президент ще трябва да преглътне наистина голям горчив хап заради преценката си за надеждността на египетската демокрация. Така както Джими Картър проклина деня, в който разкритикува шаха на Иран за ограничаването на човешките права в страната.

Барак Обама трябва да има предвид и как оттеглянето на подкрепата за Мубарак ще се отрази на американското приятелство с другите ключови регионални съюзници в лицето на Саудитска Арабия и Йордания. Защото и там (особено в Йордания) вече се зараждат настроения срещу дългогодишните режими на управление. А местните владетели не са склонни да пазят поведение и да се въздържат от реакция, както стори Мубарак.

През 70-те, когато Ясер Арафат организира неуспешния „черносептемврийски” бунт срещу йорданския крал Хюсеин, отговорът на монарха беше масови убийства и гонения на палестинци.

Без американския „гръб”, вероятността настоящите арабски автократи да прибягнат до насилие при видима заплаха от продемократични протести е доста голяма. И ако този сценарий се случи, то надеждите на Обама за плавен преход към демокрация в Арабския свят ще приключат с нищо повече от кръвопролитие.