Размислите на един българин на летището в Брюксел

Стокхолм не е хубав град, твърде чист е, направо стерилен, разказва с отегчен вид шведски колега журналист. Отговарям му, че няма такова нещо като твърде чист град, но осъзнавам, че няма никакъв шанс той да ме разбере. Отгоре на всичко в разговора се включват и други колеги, които се възмущават колко е мръсен Брюксел. Само аз и журналистката от Букурещ си мълчим.

Спомням си, че миналата година преживях следната случка в един тих брюкселски квартал. Група хора се бяха скупчили на улицата и оживено коментираха нещо. Когато се приближих, се оказа, че коментират резултата от сутрешната разходка на някое куче, очевидно дребно. Кучешкото лайно очевидно беше истинска атракция, някои предлагаха да го настъпят за късмет, а азиатски турист дори го снима. Хрумна ми, че мога веднага да организирам група за посещение в София, щяха да са доста по-впечатлени. 

Но шведът е във вихъра си. И разказва забавна случка с криминален характер, която развеселява компанията. Пътувал със свои приятели с кола, но внезапно на пътя им се изпречили някакви хора със заплашителен вид, приличали на бандити, поискали им пари и ги заплашили, че ако не им дадат сега, ще ги чакат на връщане и ще ги бият. Действието се развива на Дунав мост, на път от Гюргево към Русе, а бабаитите са българи.

Изобщо не ми е смешно. Мисля си как точно така се изгражда публичният образ на една държава – не от политиците, не на официалните събития, а ето така, в ежедневието, в малки случки, които хората после разказват на маса на други хора. Да, подобна история не е единствената възможна, личните впечатления не са обективни, хората, които срещаш, не са представителна извадка за целия народ, но са благоприятна почва за развитието на стереотипи. А стереотипите са по-устойчиви и от бактериите. Резистентни са на всякакви опити да бъдат променени или разрушени.

Всички сме подвластни на стереотипите, повече или по-малко. И на мен въпросният шведски колега натрапчиво ми напомня таткото на Емил от Льонеберя от известния филм, само че без мустаците. Само че човекът е доста по-симпатичен благодарение на една неразбираема за българите доброта и сърдечност. Всеки път, като общувам с хора от т.нар. Западна Европа, а да не говорим за Северна, се удивлявам на спокойствието, откритостта и добронамереността им, граничещи с детинска наивност понякога.

И си ги обяснявам с начина на живот на тези хора, на които не им се е налагало да живеят в страх, да се борят буквално за оцеляването си всеки ден, да се пазят от света и от хората, защото обикновено ги нараняват, лъжат, използват. Това са хора, които се чувстват добре със себе си. Да, притесняват се, разбира се, за работата, за ипотеката, за децата си, за здравето си. Но това няма нищо общо с постоянното очакване за бедствие, в което ние в България живеем. С усещането, че бъдещето ще е по-трудно от настоящето, че не знаеш какво те чака утре, камо ли след година или пет, че нещата се случват независимо и въпреки теб.

Всеки от нас води битката с реалността ежедневно, но едва ли си даваме сметка колко е изтощителна. Само поглед отвън, през очите на други хора, с различно отношение към живота, ни позволяват да видим колко време и енергия хабим за ежедневното си оцеляване, вместо да ги използваме за по-висши форми на креативност. И дори да съзнаваме това, трудно можем да го променим, защото реалността непрестанно атакува.

Докато си мисля това, седейки на летището в Брюксел в очакване на полета към дома, наблюдавам гишетата на Луфтханза. Германски ред и организация не е просто клише, а очевиден факт. Цялото стълпотворение от пътници беше бързо организирано, структурирано по групи, появиха се допълнителни служители и опашките се стопиха пред очите ми.

Междувременно един от вече чекираните пътници, мъж на видима възраст между 30 и 40 години, сяда до мен. Моментално го кръщавам Ханс. Та Ханс вади от джоба си пликче с домашно приготвени сандвичи, които кротко си хапва, и на път към изхода за самолета спира до кошчетата за отпадъци. Пуска найлоновото пликче в кошчето за пластмаса, а салфетките – в това за хартия. Преди да успея да си помисля, че за някои хора, да си хвърляш разделно боклука, е толкова естествено, колкото да поздравяваш непознатите в асансьора или да си свършиш добре работата, чувам викове.

Българската опашка. Гишето за бизнес класата временно обслужва всички пътници, защото това за икономичната още не е отворило. Но група очевидно важни господа се появява и застава най-отпред на опашката с аргумента „бизнес класата е с предимство”. Което провокира възмущението на някои от чакащите и се започват препирни и обвинения. „То от такъв бизнес като вас сме цъфнали и вързали!”, викат едните. „Проблемът на българите е, че не могат да четат, включително табелите!”, отвръщат другите.

Забелязвам заинтригуваните и леко насмешливи погледи на останалите пътници и си мисля как независимо колко добри впечатления е оставил всеки един от нас като личност в общуването си с други хора, колко умни и симпатични българи познават чужденците и колко хубави спомени имат от българските пълнени чушки, тази махленска свада ще пасне идеално към вече изградения български образ пред света. А опитът на всеки един от нас поотделно да го промени ще бъде поредната битка, която сме принудени да водим, при това не със света, а със самите себе си.