Френският 11-и септември ли е атентатът срещу "Шарли ебдо"

Непосредствено след нападението над френското сатирично издание Charlie Hebdo навсякъде във Франция започнаха да се правят сравнения с нападението на Ал Кайда в САЩ през 2001 г.

„Това е 11-и септември за Франция“, твърдят всички. И в действителност нападението на 7 януари е най-убийственото, на което Франция бе подложена от края на Алжирската война през 1962 г. насам. Но до каква степен е валидна аналогията и какво следва от всичко това, пита в свой анализ за Project Syndicate Доминик Моизи, професор в Института за политически науки в Париж (Sciences Po), старши съветник към Френския институт за международни отношения (IFRI) и гост-професор в Кралския колеж в Лондон. Моизи е и автор на „Геополитиката на емоциите“.

На пръв поглед сравнението изглежда неуместно и пресилено. В парижката редакция загинаха 12 души, а в атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон, окръг Колумбия, смъртта намериха близо 3000 души. Извършителите сега използваха автомати, а не отвлечени самолети. И за разлика от убийците от 11-и септември, сегашните атентатори са граждани на засегнатата страна. Следователно атаката в Париж през 2015 г. е по-скоро комбинация от две други нападения: бомбения атентат над лондонското метро през 2005 г. (всички терористи са били британски граждани) и атентата в Мумбай през 2008 г. (по схемата на действие - използване на автоматични оръжия и гранати и убиване на конкретни жертви една по една).

Все пак въпреки големите различия атентатите в Ню Йорк и Париж си приличат по своята същност. И двата града въплъщават подобна универсална мечта. И двата са метафори за светлината и свободата. И двата принадлежат на целия свят, а не само на собствените им страни.

В допълнение избраните от терористите цели и в двата случая имат голямо символно значение. В Ню Йорк кулите-близнаци въплъщават амбицията и ползите на капитализма. В Париж Charlie Hebdo придава форма на духа на демократичните свободи - способността да се пише за всичко, да се рисува и да се публикува всичко - дори екстремни (и понякога вулгарни) провокации. Сега в Париж, както и навремето в Ню Йорк, цари впечатлението, че истинската цел на атаките е самата западна цивилизация.

Подобно на повечето французи и проф. Моизи обявява заради отвращението си над атентата и от съпричастност с жертвите: Je suis Charlie („Аз съм Шарли“) - формулировка, която съвпада с декларацията на вестник Le Monde веднага след атаките от 11-и септември: Nous sommes tous аméricaines („Ние всички сме американци“).

Но същевременно Моизи признава, че невинаги се е чувствал по този начин. През 2005 г. той е изпитвал резерви относно решението на датския вестник Jyllands-Posten да публикува серия от карикатури на пророка Мохамед, както и през следващата година - заради решението на Charlie Hebdo да възпроизведе карикатурите. По онова време авторът е на мнение, че това е опасно и ненужно - провокация и политически безотговорно решение. „Не бива да си играем с огъня в близост до динамит или газопровод“, прави аналогия той.

Нашата епоха вероятно е много по-религиозна от 18-и век. Да се позоваваме на Волтер, така си е мислил тогава проф. Моизи, е едно, но отговорното поведение изисква да не се обижда онова, което други считат за свещено - било то Христос, Мохамед или Холокоста, пише той.

Днес поради естеството на новата атака във Франция авторът изоставя тези свои резерви, макар и да устоява на изкушението да обяви жертвите за светци, както го правят много французи. Във Франция laïcité – дума, която често е неправилно превеждана като "секуларизъм", е еквивалентът на една религия - религията на Републиката. За карикатуристите на Charlie Hebdo религията е само една от многото идеологии, като те са вземали под прицела си и трите големи монотеистични религии (макар че ислямът, вероятно заради по-видимата му фундаменталистка същност, е в центъра на критиката).

Засега във Франция преобладава един климат на национално единство, точно както и в САЩ веднага след 11 септември. И така трябва да бъде, защото единството е от решаващо значение, когато една нация се изправя срещу терористи, чиито приоритет е разделяне на народа, подклаждане на конфронтация и каране на умерените да станат екстремисти. Всъщност дори и Марин Льо Пен, председателят на крайнодясната партия Национален фронт, предупреди за опасностите от антимюсюлманска реакция и обясни, че няколко объркани млади мъже по никакъв начин не представляват мнозинството от френските мюсюлмани.

Но колко дълго ще продължи това националното единство? Белезите от колониализма са по-пресни във Франция, отколкото навсякъде другаде в Европа. Страната е дом на най-голямото мюсюлманско малцинство в Европа, а с оглед на особено слабия във Франция и разединен политически център крайната десница е припознавана като победител за изборите в редица анкети на общественото мнение.

Французите би трябвало да посрещнат това терористично нападение по същия начин, по който са го направили американците след 11 септември: твърдо и ясно, но и отговорно, пише още Доминик Моизи. Това означава по-конкретно да не се допуска обаче Франция да заприлича на Америка от 2003 г., когато президентът Джордж У. Буш разшири "глобалната война срещу тероризма" в Ирак. Ролята на Франция в момента е да продължи да цени и поддържа ценностите, които са я направили мишена на терористите, заключава Моизи.

Още новини и анализи от "Свят" четете в Investor.bg