Самозапалването като акт на политическа комуникация в обществеността

Спомняте ли си Пламен Горанов, който се самозапали в знак на протест през 2013 година във Варна? Саможертвеният му акт предизвика противоречиви коментари в България. Защо това е така - обяснява К. Книп по актуален повод, пише "Дойче веле".

"Надявам се, че моята смърт ще разбуди много хора". С тези драматични думи се обърна към обществеността човекът, който миналата седмица се самозапали във Варшава - очевидно в знак на протест срещу правителството на "Право и справедливост". 

"Това е протест срещу ликвидирането на гражданските свободи и фактическото суспендиране на Конституцията и Конституционния съд, срещу международната изолация на Полша, срещу съсипването на природата и овладяването на обществено-правната телевизия". А лидерът на управляващата партия Ярослав Качински дори бил изцапал ръцете си с кръв, добавя човекът-факла, решил да избере най-драстичната форма на политическия протест: самозапалването.

Монахът и огънят

Именно защото е толкова шокиращо и драстично, самозапалването по политически причини осигурява най-важното нещо във всяка политическа комуникация - вниманието на обществеността. 

Едно от първите политически мотивирани самозапалвания през новото време беше осъществено във Виетнам през 1963 година. На 11 юни будисткият монах Тик Куанг Дук се заля със специална запалителна смес и пламна като факла в центъра на Сайгон. Други монаси и монахини легнаха на улицата, за да попречат на опитите да бъде спасен техният другар. Протестът на будистите срещу репресиите над тяхната общност във Виетнам сублимира тъкмо в това самозапалване – едно от първите политически мотивирани самоубийства в съвременната история. Именно то за пръв път показа колко е важно да шокираш общественото мнение. Защото, ако не беше достигнало до широката общественост, самозапалването щеше да се окаже безсмислено, изпразнено от всякакво политическо съдържание.

Феномен на медийното общество

През 20-и век броят на публичните самозапалвания рязко нарасна и то - неслучайно, успоредно с възхода на медиите. Протестът на Тик Куанг Дук беше последван от 101 други самозапалвания само в периода до 1970 година – 17 пъти повече от извършените в периода 1919-1962.

Но тази смъртоносна игра с публичността е много рискована. Защото самозапалването, което няма аналог по своята шокираща драстичност, предизвиква у хората противополжни реакции, обяснява културоложката Сабине Щах, авторка на обширна монография за самозапалванията в държавите от някогашния Варшавски договор. Този акт поставя обществеността под натиск, но в същото време може да се тълкува двузначно: като израз на смелост и безкомпромисност, както и като потискащ жест на отчаяние.

Според Щах, точно тази амбивалентност предизвиква противоположните реакции: "Едни се възхищават, другите недвусмислено осъждат. А между тези две крайности има още много полутонове - несигурност, съмнения, нерешителност, объркване". Ето защо културоложката смята, че най-важното е да се изясни как гледаме на жертвата: "Дали като на пасивна жертва, която е извършила това деяние, защото е попаднала в капана на някаква идеология? Или пък като съзнателен акт на саможертва, който вече придобива статута на мъченичество".

Между възхищението и отхвърлянето

Личните мотиви за всяко самозапалване са едно, а политическото му въздействие – съвсем друго. Този жест, който изглежда много архаичен, е опит за политическа комуникация, но извършителят не може по никакъв начин да повлияе на реакциите на обществеността. Неговото отчаяно деяние се превръща в екран, върху който могат да се прожектират какви ли не политически интерпретации. Това особено отчетливо пролича при Ян Палах, който нарече себе си "Факла номер 1". 

На 1 януари 1969 година Палах се самозапали в центъра на Прага и почина три дни по-късно. В прощалното си писмо той беше написал, че заедно със своите съмишленици иска "да разбуди хората в тази страна".

Според Сабине Щах, самозапалването на Ян Палах и до днес е обект на различни интерпретации. След падането на комунистическите режими в Източна Европа масово се наложи възгледът, че Ян Палах е бил герой, борещ се за демокрация, казва тя. И уточнява обаче, че е възможна и друга интерпретация: извършеното от Ян Палах е било апел за реформи в съществуващата политическа система и акт в подкрепа на идеалите на Пражката пролет. Тоест, че става дума не за революция, а за реформи. По времето на Студената война на Запад не виждаха тази тънка разлика и смятаха Палах за безкомпромисен революционер и борец за свобода.

"Мъченикът" и посланието

И посланието, което със самозапалването си отправи тунизиецът Мохамед Буазизи през декември 2010 година, се оказва с две измерения. Младият продавач на плодове сложи край на живота си по този драстичен начин в знак на протест срещу произвола на властите. Много негови сънародници разбраха извършеното от него, защото сами всекидневно се бяха натъквали на корупция и злоупотреби със служебното положение. Но самият Буазизи идва ли е можел да очаква, че самозапалването му ще запали и фитила и на така наречената "Арабска пролет" – на едно мощно политическо движение, което настояваше за повече човешки и граждански права.

Политическото послание на всяко самозапалване е многопластово. "Мъченикът", всъщност, няма власт над ефекта. Какво точно ще се окаже извършеното от него решава не той, а общественото мнение. Същото се отнася и до мъжа, самозапалил се миналата седмица във Варшава.