Защо Китай и Русия не се страхуват от САЩ?

Президентът на САЩ Доналд Тръмп се наслаждава на властта - на нейното безмилостно натрупване у дома; на нейното смело и напорито използване в чужбина. В продължение на 10 месеца той агресивно използва американската мощ, за да предоговаря ключови отношения и да разрешава закоренели спорове.

И все пак досега този подход – нововъзникваща „Доктрина на Тръмп“, както я нарекох през юли – е насочен предимно към по-слабите играчи в света. Сега Тръмп е навлязъл в период, в който ще трябва да се изправи пред по-големи предизвикателства от по-силни врагове – и да обуздае някои от най-малко продуктивните си инстинкти, пише за Bloomberg колумнистът Хал Брандс.

Тръмп безкрайно осмива предшествениците си за това, че прахосват американските сили в неразумни военни интервенции - и за това, че са твърде плахи в използването на тези силни страни за икономически и геополитически предимства. Неговата външна политика включваше безкомпромисни методи, насочени както към приятели, така и към врагове.

На икономическия фронт Тръмп използва наказателни мита, за да възстанови отношенията си с десетки търговски партньори или просто да ги накаже по въпроси, свързани с двустранни спорове. По този начин той принуди ключови играчи, от Европейския съюз до Южна Корея, да приемат асиметрични сделки , в които те дадоха много повече, отколкото получиха.

На геополитическия фронт Тръмп е не по-малко енергичен. В Близкия изток той използва бомбардировачи B-2, за да спре ядрената програма на Иран, и оказва силен дипломатически натиск за постигане на своеобразен мир в Газа. В Западна Европа и Източна Азия, имплицитните заплахи за изоставяне принудиха съюзниците на САЩ рязко да увеличат разходите за отбрана. В Западното полукълбо Тръмп потвърди върховенството на САЩ чрез дипломатически заплахи, икономически инструменти и големи военни разполагания. Последният пример е могъщата американска армада, насочена срещу наркотрафикантите и водеща война на нервите срещу автократичната Венецуела.

Реалността обаче е, че Тръмп стана по-строг с относително слабите играчи, независимо дали са изолирани престъпници като Венецуела и Иран, или съюзници, стратегически зависими от Вашингтон. Истинското изпитание ще бъде да направи американската мощ ефективна срещу непокорните велики сили, които не са особено впечатлени от неговото самохвалство.

Тръмп обеща да сложи край на войната в Украйна за един ден, но Русия на Владимир Путин многократно се подиграва с този стремеж към мир. Путин проваля преговорите и след това настоява за максималистични условия за всяко споразумение; той засили военното си нападение срещу Украйна и хибридните си атаки – кибервойна, саботаж, нарушения на въздушното пространство – срещу Европа. Усеща се, че целта му не е просто да унищожи правителството в Киев, а да отслаби Организацията на Северноатлантическия договор и да унижи САЩ. Той най-накрая доведе до затягане на политиката на Тръмп с нови санкции върху руския петрол и, според съобщения в пресата , нови разрешения за украински удари в Русия.

След това е Китай, който Тръмп първоначално се опита да сплаши с тарифи, само за да бъде ударен с ответни мерки, включително строг контрол върху износа на редкоземни минерали. След като подкрепи Тръмп, Пекин смята, че държи позицията си на върха: китайските преговарящи, според съобщенията, поискаха широкообхватно отменяне на технологичните ограничения и тарифи на САЩ като цена за трайно търговско примирие.

Дори и да се постигне споразумение за деескалация от срещата в четвъртък между Тръмп и китайския лидер Си Дзинпин в Южна Корея, то няма да бъде нищо повече от прекратяване на огъня в засилващата се борба за икономическо и геополитическо господство. Междувременно Си въвежда нови глобални дипломатически инициативи и нови оръжия, за да демонстрира нарастващото влияние на Китай в тихоокеанския му съсед и далеч отвъд него.

Русия и Китай са решени да покажат, че твърдостта на Тръмп е блъф; те преследват геополитически проекти, коренно противоречащи на интересите на САЩ. Ограничаването на тяхната власт ще изисква Тръмп да промени или поне да смекчи три от определящите си черти.

Първо, един странстващ президент се нуждае от по-дълъг период на внимание. Стилът на Тръмп е да направи нещо драматично - например бомбардиране на ядрените съоръжения на Иран - и след това да обяви, че някой сложен проблем е решен. Това няма да проработи с Москва и Пекин.

Изграждането на устойчивост срещу китайския икономически натиск ще изисква години на стратегически инвестиции и изграждане на коалиции. Принуждаването на Путин да прекрати войната си ще изисква постоянна помощ за Украйна и ескалиращ икономически натиск върху Москва. Президент, който често прескача от един въпрос на друг, сега трябва да се примири с трудни, продължителни борби.

Второ, конкуренцията със съперниците изисква прекратяване на огъня със съюзниците. Тръмп ще се нуждае от европейска помощ, за да накара руската икономика да крещи и да предостави гаранциите за сигурност, които могат да направят всеки мир в Украйна траен. САЩ не могат да осигурят вериги за доставки на редкоземни елементи или да осуетят китайската военна агресия в Тихия океан без много помощ от своите приятели.

Има обещаващи признаци: Тръмп сключи партньорство с Австралия за критични минерали, като същевременно обеща да продължи военното партньорство AUKUS с австралийците и британците.

По време на неотдавнашната си визита в Югоизточна Азия той подписа споразумения за минерали с Малайзия и Тайланд, както и неясни търговски пактове, които евентуално биха могли да подкрепят по-единен фронт срещу Пекин. Тръмп ще се справи по-добре, ако третира съюзниците и партньорите като мултипликатори на силата, отколкото като мишени на американската мощ.

Трето, и най-обезсърчително, Тръмп може да се наложи да смекчи склонността си към вътрешни разделения. Автократите в Пекин и Москва се окуражават от американската дисфункция: те виждат тези политически агонии като доказателство, че управляващата суперсила се разпада.

Тръмп не е единствената причина за тези рани, но той почти не се е опитвал да ги излекува. Това е добра политика за президент, който процъфтява от поляризацията. Това е лоша стратегия за конфронтация със страните, които представляват най-сериозно изпитание за мощта на САЩ.