Десет години след атаките в Батаклан шокът и недоумението остават

Франция отбеляза десетата годишнина от кървавата атака в Париж от 13-ти ноември 2015 година. На церемонията жертви на терористичните атаки изпяха „You’ll Never Walk Alone“, за да покажат, че френските ценности и жизнерадост са победили джихадистите, убили 132 души.

Към „Le Choeur du 13“ (Хорът на 13-ти), кръстен в памет на атаките от 13 ноември 2015 г. и съставен от оцелели и роднини на загиналите, се присъедини Джеси Хюз, вокалист на Eagles of Death Metal - американската рок група, която свиреше в концертната зала „Батаклан“, когато терористите нахлуха в нея. 

Изпълнението беше част от ден на възпоменания по случай десетата годишнина от най-лошата терористична атака във френската история.

Церемонии се проведоха на Стад дьо Франс, националния футболен стадион, където започна нощта на бомбените атентати и стрелбите, в пет бара и ресторанта, атакувани от ислямистки фанатици, и в „Батаклан“. Заключителната церемония се проведе в мемориална градина, открита срещу кметството на Париж, където Макрон каза на жертвите, че няма смисъл да се опитват да осмислят терора.

„Искате да намерите смисъл в случилото се, но това, което ви се случи, е безсмислено“, каза той. „Няма смисъл, няма оправдание за вашата болка.“

Софи Диас, чийто баща Мануел, 63-годишен шофьор на автобус, беше убит пред националния стадион „Стад дьо Франс“, също говори на церемонията.

„Хората ни казват да започнем на чисто... но шокът е непокътнат и неразбирането все още цари. Десет години по-късно бих искала да знам защо терористите ни нападнаха, бих искала да разбера, бих искала атаките да спрат. Но за съжаление сме безсилни.“

Диас беше убит при първата от серия атаки, извършени от деветчленен терористичен отряд, обучен от Ислямска държава в база в Сирия, преди да бъде вкаран в Европа. Убийците искаха да стигнат до стадиона, където около 80 000 души гледаха мача Франция - Германия, но не успяха да влязат и взривиха бомбите си пред стадиона.

В речта си Софи Диас говори за баща си, страстен футболен фен, който загуби живота си, след като закара фенове на мача Франция-Германия преди десетилетие.

„От този 13 ноември насам има празнота, която не е запълнена“, каза тя. „Въпреки болката, въпреки това отсъствие, ние все още сме прави.“

Лекарят, лекувал жертвите на атентатите в Батаклан, оценява живота

Лесафр беше приключил смяната си като лекар в пожарната станция Менилмонтан в Северен Париж на 13 ноември 2015 г. Минавайки покрай Le Petit Cambodge в 10-ти район на път за вечеря, той спря, за да наблюдава как екип на пожарната от станцията Парментие помага на възрастна жена близо до ресторанта.

„Работех с екип от тази пожарна станция този ден и исках да им дам информация за пациент, когото бяхме лекували заедно, но не беше същият екип, затова продължих“, спомня си Лесафр.

Минути по-късно терористи атакуваха Le Petit Cambodge и бар Le Carillon отсреща, убивайки 13 и ранявайки 10. В резултат на нападенията около Париж загинаха 137 души, а над 400 бяха ранени.

„Около час по-късно започнах да получавам съобщения и обаждания, че нещо се случва в Париж“, казва Лесафр. „И веднага след това получих обаждане от пожарната си станция с молба да се върна на работа заради случващото се.“

Връщайки се покрай Le Petit Cambodge, той вижда колеги от пожарната станция да лекуват хора на терасите.  Лекарят успява да намери такси, чийто шофьор го закара безплатно до Menilmontant. Оттам той е вкаран в екип с медицинска сестра и шофьор и е изпратен в Батаклан.

Жертвите бяха извадени от концертната зала на улицата. Планът беше да бъдат разделени на две групи

. „Най-спешните трябваше да отидат в един двор, а по-малко спешните в друг“, обяснява Лесафр.

Но потокът беше такъв, че спасителните екипи използваха всичко, което можеха да намерят по улиците, за да пренесат жертвите и да ги оставят в двете зони.

„Започнахме да ги лекуваме и стабилизираме“, казва Лесафр. „Обикновено ролята на лекаря е да организира потока, така че в началната фаза не се прави много медицински. Оставя се това на медицинските сестри.“

Той работеше в двор с друг лекар. Заедно те организираха грижи в една зона и евакуация до болници в друга. Непосредствено след нападенията Лесафр разказа на приятели историята за твърде рано взето решение.

„Една медицинска сестра ме попита какво трябва да направи за един конкретен пациент“, разказва той. „Тя правеше всичко възможно... като например да й сложи адреналин, но жената имаше тежки рани от куршуми и падаше въпреки всичко, което медицинската сестра правеше. Спомням си го добре, защото това, което казах, беше: „Добре, сега ще трябва да организираме зона за погребение.“

Той казва, че е посочил място, когато пациентката отворила очи.

„Никога няма да разбера дали ме е чула или не, но наистина не беше добър ход от моя страна да говоря така пред нея“, казва той. „Но когато имаш такъв прилив на жертви, трябва да дадеш приоритет и да се съсредоточиш върху тези, които смяташ, че можеш да спасиш. И на практика не можехме да направим повече от това, което бяхме направили за нея, освен да я изпратим на хирург. И това беше направено, след като имахме повече екипи на място.... Знам, че е оцеляла.“

Две от петте деца на Лесафр са били на осем и седем години по време на нападението.

„Първото нещо беше да се опитаме да се уверим, че не се чувстват в опасност или заплашени“, казва той. „Обясних, че си върша работата, която е да се опитвам да спасявам хора.“

След нападенията Лесафр прекарва 18 месеца, пътувайки из Европа и Азия, за да води семинари за това как френските служби за спешна помощ са реагирали онази нощ на атаките срещу „Батаклан“, кафенета и ресторанти в Париж и „Стад дьо Франс“ в Сен Дени.

„Това, което се опитах да предам на други медицински екипи, беше честно описание на всички неща, които бяха полезни в начина, по който бяхме организирани, но също така и на нашите недостатъци и къде се провалихме“, казва той. „И това беше и шанс за мен да видя как са организирани други служби в чужбина и да донеса някои идеи и някои системи за обучение.“

Опитът да се въведат някои иновации в обучението и в центровете за спешно повикване, казва Лесафр, се оказа твърде тежък и в крайна сметка доведе до оттеглянето му от поста.

„Впечатлението ми беше, че всички знаеха, че са необходими някои промени, но в същото време не позволяваха това да се случи“, отбелязва той без горчивина.

Лекарят също така имаше проект за кооперативно жилищно строителство, който беше в ход.

„Скоро стана ясно, че има нужда да се ангажираме повече с това“, казва Лесафр.

Две момчета и едно момиче, всички родени, откакто той прекрати кариерата си като лекар на пълен работен ден преди пет години, допълнително заемат времето му.

„Никога не съм правил нищо специално или не съм се опитвал да не отбелязвам 13 ноември“, казва Лесафр. „По-скоро беше важно да не променям хода на живота си заради тези атаки, иначе щях да остана с впечатлението, че признавам някаква победа на извършителите, които искат да ни наранят. Струва ми се, че колкото повече се връщаме към нормалното, толкова повече сила изграждаме.“

 „Най-тежката рана за оцелелия е вината“

Приятелството е странно чувство, което се изковава в течение на години, но може да се развие и за два часа и половина чрез екстремни преживявания. 33-годишният Дейвид Фриц Гьопингер се срещнал с някои от най-добрите си приятели в нощта на 13 ноември 2015 г. в коридора на концертната зала „Батаклан“ в Париж, докато чакали пристигането на полицейски екип за нападение в компанията на терорист, въоръжен с АК-47 и колан с експлозиви. Малко преди това той прекарал цели 10 минути, висейки от прозореца на сградата, заедно с две други жертви на това, което ще се превърне в най-голямата терористична атака във френската история.

„Знаех, че не мога да направя нищо друго. И беше добра идея, защото съм жив. Започнах да говоря с човека до мен. Със Себастиан, който сега е добър приятел. Попитах го как се казва, стиснах му ръката и му казах, че всичко ще бъде наред. Дори днес той ме пита защо съм казал това“, обяснява той пред EL PAÍS в кафене край Сена.

Фриц, който е роден в Чили и се е преместил във Франция като дете с родителите си, е професионален фотограф и писател. Същата вечер той отишъл в „Батаклан“, за да види „Eagles of Death Metal“, както и останалите 1500 души в залата. Но концертът бил внезапно прекъснат. 

Той не знаел причината. Но можел да си представи. По време на ситуацията със заложниците, един от похитителите го попитал за мнението му за Франсоа Оланд, тогавашния президент на републиката. Въпросът не бил невинен. Терористите го обвинили за участието на Франция във военната коалиция в Сирия. А той отказал да коментира, твърдейки, че е чилиец.

„Страхувах се и се върнах към основите. Това беше начин да се защитя. Не лъжех. Но аз израснах във Франция, ходех на училище тук, говоря френски... въпреки това му казах, че съм чилиец. Все едно му казвах, че не съм замесен във всичко това. Ето защо, след Батаклан, почувствах нужда да получа френско гражданство, да се примиря с част от личността си.“

По това време Фриц работел като сервитьор. Животът му бил подреден. Но когато прозвучали първите акорди на „Kiss the Devil“, той се разбил на хиляди парчета. И най-лошото било, че не успял да намери утеха в хората, които го обичали.

„В продължение на седем години посещавах психолог, който работеше със специалното звено за нападения на полицията. Тя знаеше много за тероризма и симптомите, които той причинява, като посттравматичен стрес: свръхбдителност, тревожност, безсъние… Знаете ли? Аз все още несъзнателно регистрирам всичко, което виждам и чувам.“

Той може да си спомни всичко минута по минута. Влизането в стаята, първите изстрели, лицата на хората, времето, което прекара висейки на перваза. Миризмите, разговорите, изключителният страх.

„Но това, което най-много ми остава в паметта, не е ситуацията със заложниците, а моментът, в който излязох в коридора. Мислех, че всичко е свършило, но когато слязохме на първия етаж, видях почти 90 мъртви. Това е, което остава, ужасният образ, който разрушава всичко в теб. И там се отваря най-лошата рана, а именно вината на оцелелия.“

Фриц принадлежи към клуб, към който никой от членовете му не би искал да принадлежи, както често казва сам. По това време е бил на 23 години. И е имал страст към музиката, към определен вид музика, което отчасти е служило като обща нишка с новите му приятели. Групата от 12 души се кръщава „Potages“: съкращение от „pote“ (приятел) и „otage“ (заложник). Той разказва своята история, историята за това как да се научиш да живееш след подобно преживяване, в две книги – „Un jour dans notre vie“ (Един ден от нашия живот, Пигмалион) и „Il fallait vivre“ (Беше необходимо да се живее, Ледюк). Но той е и ключът към „Des Vivants“ – страхотен сериал, излъчен наскоро по France TV, в който той участва като съветник.

„Разказва много добре какво се е случило. Но най-важното вече не е толкова какво се е случило, а какво е предизвикало в нас. Какво се случва в живота на жертвата, когато тя се възстанови от нападение: социалният, професионалният, сексуалният ѝ живот... Никога не си мислите, че тревожността, посттравматичният стрес всъщност могат да се появят във всеки един момент.“

„Potages“ оцеляха, но преживяха емоционално изпитание, което намери облекчение само в психиатрични консултации и споделяйки историите си помежду си.

„Губиш способността да говориш и да разказваш историята си. Ето защо написах тази и предишната книга. Можех да говоря с моя психолог и с малко друго. Ето защо, когато започнах да се срещам с другите жертви, успях да го направя. Това е истинска солидарност, нещо свръхестествено. Преди това имах един рожден ден, сега имам два. И го споделям с всички тези хора.“

Спомените се трупат, но почти винаги са на фона на коридора, където всичко се е случило. Трябваше ли мястото да бъде затворено?

„Беше трудно. Отвориха отново 364 дни след атаката. За мен „Батаклан“ беше мой. Не ми се струваше възможно да се върне към нормалното. Но с времето разбрах, че концертната зала вече е съществувала преди и трябва да съществува и след това. Това, което не мога да направя, за разлика от някои от колегите ми, е да се върна, за да видя концерт там. Но съм щастлив и доволен, че други хора могат. В противен случай мястото ще бъде разрушено и историята му ще бъде забравена.“