Стефан Галибов - единствено по рода си явление в сюрреалистичен стил

На 20 февруари 2026 година, в пространството на независимата книжарница Umberto&Co в София, Стефан Галибов представи новата си стихосбирка „Открадната красота“, издадена от „Изток-Запад“ и вдъхновена от едноименният филм на Бернардо Бертолучи. С това културното пространство показва многоликата си програма и плуралистична среда, отворена не само за утвърдени (конюнктурни) автори, но и за по инакомислещи и свободни творци.

Предговорът на книгата Ви e написан от поета и преводач Румен Стоянов. Кое провокира този човек да работи с вас по вашата книга?

Румен Стоянов се познава с баща ми от едно време, когато вече бях започнал да пиша. Тогава обаче баща ми беше пропуснал да му даде да прочете нещата ми, нито Румен е предполагал че пиша. Имах вече публикации на мои разкази в малки вестници. Първата ми публикация беше във в-к „Септемврийче“. За да може 1990 г. да бъда публикуван в "Съвременник" и така бях забелязан от поета Румен Леонидов. Той се впечатлил от кратките ми разкази и съчинения по картини, които пишех в часовете по литература в училище. Така се стигна до първата ми книга "В полза на Австралия", издадена от Свободно поетическо общество с редактор Иван Теофилов. Бях обявен за странно пораснало дете сюрреалист, нещо нетипично за българската литература от онова време. Имах самочувствие. Имаше и мои четения в поетическите среди тогава, а почти във всеки брой на „Литературен вестник“ се отпечатваха мои стихотворения и разкази. После бях приет в Класическата гимназия, където учителите имаха почтително отношение към нещата, които пишех. Даже си спомням един от тях -Мирослав Миланов, който ми каза, че по-добре да не влизам в университет, за да не ми прецакват стила на писане. Беше мой почитател и поклонник на особения ми стил, който не признаваше никакви жанрове и ограничения. Изгониха ме от гимназията след 9 клас и имах три поправки по старогръцки. Някъде по това време вече киното беше станало голямата ми любов и предпочитах вместо на училище да бягам в киносалоните и да гледам филми. Така се наложи да си намеря обикновено училище и да завърша вместо престижна гимназия, 34-СОУ „Стою Шишков“ в ж.к. „Борово“. Постепенно се отдалечих от писането, за да се върна към писалката с филма "Открадната красота". Годината, която го изгледах стотици пъти и написах една дузина стихотворения, бях приет в НАТФИЗ специалността "Кинознание" в класа на Божидар Манов. Дипломирах се в НАТФИЗ със сценарий за игрален филм. После започнах кариера на журналист, която продължи  поне 10 години, преди да се върна към писането на разкази с един сюрреалистичен разказ – „Убийство в НДК". Направих опит да издам него и други нови творби, плюс поезията посветена на филма "Открадната красота" като се обърнах към Божана Апостолова от всеизвестното пловдивско издателство „Жанет 45“. Бях меко казано наритан, обиждан и изхвърлен извън тепиха на писателските среди като никому неизвестен автор. Тогава реших да се посветя на фотографията и експерименталните визуални изкуства и пърформънси и направих няколко изложби и проекти. Най-успешен беше "Летящият софиянец" – серия от причудливи колажи на снимки от различни софийски места, превърнати в приказни сюжети. Тогава нямаше издание, което да не писа за мен. Бях признат като концептуален артист. И така до момента, в който преди 10 години, баща ми срещнал своя стар приятел Румен Стоянов, който някога направи един от най-знаковите преводи на "Сто години самота" на Маркес. Баща ми му дал мои неща и Румен останал толкова възхитен, че ме включи в своята книга-антология на българската литература, където ме обяви за непризнато, но единствено по рода си явление в сюрреалистичен стил, нещо което не можело да се сравни с никой друг български автор от всички времена. Това определение ме шашна толкова много, че чак не можех да повярвам, че се случва. Възникна план да издадем наново мои стари творби, писани през 90-те години на миналия век, сред които и тези посветени на "Открадната красота" на Бертолучи. От идеята за книгата до отпечатването й, написах още нови текстове, покрай  участието си в международния литературен фестивал "Софийски метафори". Имаше и няколко текста, писани при краткия ми престой в Лондон през 2019.

Впоследствие с Румен решихме да съчетаем старите и съвсем новите творби в една книжка "Открадната красота", издадена от "Изток-Запад" в малък тираж като начало на нов период в живота ми, в който се надявам да успея да стигна до по широка публика.

Книгата е отражение на филма на Бернардо Бертолучи "Открадната красота". Как ви хрумна да направите реплика в поетична форма на аудиовизуалното произведение?

Гледал съм много филми, след което съм писал разни неща. Но никога не съм бил така дълбоко впечатлен както от филма на Бертолучи. Влюбих се в актрисата Лив Тайлър и в Италия и пейзажите на Тоскана. Заживях във филма не на шега. За един период от време бях изцяло отдаден на "Открадната красота" като през цялото време не спирах да пиша. Младата писателка и моя съученичка от Класическата гимназия, внучка на театралния режисьор Леон Даниел и дъщеря на художника Андрей Даниел, въпросната Ида Даниел ме покани да участвам в съвместен мулти артистичен проект копродукция между НХА, НАТФИЗ, Музикалната академия и други училища по изкуствата. Заминахме в една база на художниците, където написах още текстове посветени на "Открадната красота". Накрая моята част от проекта представляваше  серия от мои  снимки, изписани със стихове посветени на Лив Тайлър и между тях кадри от филма. Подредих ги на стената като визуален пъзел, озаглавен "Аз и Тя".

Проектът на всички участници – художници, поети, музиканти беше представен на изложба - пърформънс в СГХГ. Някъде по това време написах и сценарий  с продължение на "Открадната красота". В него млад поет от източноевропейска държава заминава за Ню Йорк на гости при леля си, където случайно среща актрисата Лив Тайлър на улица в Манхатън, където тя живее по това време през 2000-2003г.

Какъв е приносът на вашата книга към филма и приносът на филма към книгата? 

Моите стихотворения и кратки истории продължават и разширяват картината създадена от Бертолучи.  Усещането ми за филма го надгражда като една виртуална игра, в която зрителят се влюбва в актриса от филм и бяга с нея в измислен свят. Мисля че Уди Алън имаше  филм с подобен сюжет. Беше ми особено трудно да спра да гледам филма и да се отделя от историята, която създавах с произведенията си. Рискувах да изпадна в пълна кататония, в транс състояние, от което завръщането в реалността можеше да се окаже невъзможно.

Като историята за онзи китайски дзен художник, който толкова се вживял в картината си, че изчезнал в нея изгубен зад нарисуваното от самия него. В случая аз се изгубих в собствената си поезия, където вечер скитах в полята, хванат под ръка с Лив Тайлър... И кой би желал да се завърне от такава свръх реалност към сивото си, скучно ежедневие.

Какво е това, което с днешна дата бихте променил?

Не бих пипал нищо. Единственото, което ме тормози е какво би казала Лив Тайлър за книгата, ако знаеше, че съществува и как би протекла една среща между нас?

Какво е мястото ви в българското поетическо общество?

Не съм част от БГ поетическото общество, нито от което и да е артистично общество. Струва ми се прекалено елементарно като импулси за животинска борба за територия, искаш - не искаш, да трябва да бъдеш признат от тукашните общества на творци. Нито мога да влезна в калъпите на техните очаквания как трябва да се държи един писател, за да  бъде признат за такъв в България през 2026, когато светът е достатъчно поляризиран като мнения, за да не ми се иска да ми се налага и аз с цел признание, да заемам единствено "правилните" възгледи за Ковид локдауните, за Украйна, за еврото и т.н.

Кое е онова, което Ви възмущава в т.нар. "български артистични кръгове"?

Нежеланието да се отворят към нови автори, които не искат да играят тяхната игра на криворазбран кариеризъм и отлъчването на всеки по-странен субект като мен, например, който не иска да стъпва изцяло в реалността, а напротив склонен е повече да си запази своя собствена независима територия на духа.

Чувствате ли се част от тях?

Нямам усещане за принадлежност към никоя общност или прослойка. Имам близост към филмите на Бертолучи, Дейвид Линч, братя Коен, Йоргос Лантимос, Паоло Сорентино, Педро Алмодовар, поезията на Данте, стила на Кафка, Гогол, Марк Твен... Абсурдизмът и сюрреализмът са ми любими!

Удовлетворен ли сте от творческите си занимания?

За момента не пиша нищо, но обмислям сериозно да потъна в роман. Планирам едно по-дълго пътуване, някъде в средиземноморска държава. Мисля си за Крит или Кипър. Ако имам шанса да се заселя за няколко години на някой остров, съм сигурен, че ще напиша романа си. Имам идеи, но нещо ме спира тукашната действителност. Като цяло не съм човек на действителността, а на сюрреалните пейзажи. Трябва да си открадна някаква друга нова реалност (усмихва се). Дошло е отново времето за "Открадване на красотата".

автор: Десислава Томова