Тя бяга по 70 км и качва един връх три пъти за ден: Карина - първата българка с Еверестинг

   На 23 години Карина Иванова вече четири години има собствено студио за татуировки. Родена е в Чехия, израснала е в Плевен и доскоро спортът е бил просто... хоби. Днес обаче е от хората, които трудно ще задържиш на едно място - бяга десетки километри, кара колело, участва в състезания и щафетен триатлон, а през свободните си уикенди най-вероятно ще я намерите някъде по чукарите.

И то не непременно за едно изкачване.

Карина вече превърна в своя поредица предизвикателството да изкачва един и същи връх по три пъти в рамките на ден. Започва с Ботев, следва Черни връх, а последното ѝ изпитание е Мальовица - най-тежкото от трите досега.

Зад гърба си има и нещо още по-сериозно, което трудно се асимилира - пълен Еверестинг. Предизвикателството изисква да се повтаря едно и също изкачване, докато бъдат натрупани поне 8848 метра положителна денивелация в рамките на една активност и без сън. Карина го прави изцяло на собствен ход - както нагоре, така и надолу. Резултатът ѝ е близо 28 часа движение, 77 километра и 8860 метра положителна денивелация. Има няколко наши сънародници от мъжки пол, които са изпълнили цялото предизвикателство, но до този момент Алеята на славата на Еверестинг (Everesting Hall of Fame) не е била покорявана от жена от България. Но според официалния сайт тя е първата българка, вписана в официалния регистър с успешно завършен пълен Еверестинг.

И колко интересно нещо е животът - бягането влиза в живота ѝ почти случайно, след един ден като доброволец на състезание в Плевен. Там вижда хора, които финишират след 30 километра, и си мисли: "Това не е възможно".

А днес? 30 километра вече са нищо. Дайте ѝ 50-70 километра. Или по-добре - някой връх, който да покори няколко пъти... за един ден. 

За границите между "трудно" и "опасно", моментите, в които ти се иска да се откажеш, живота в планината и дали Еверест я изкушава, Карина говори пред Dnes.bg.

Снимка: Личен архив - Карина Иванова

Бягаш десетки километри и изкачваш върхове по три пъти. Винаги ли си била спортна натура?

Не, изобщо не съм спортна натура от малка. Започнах да ходя на фитнес на около 15-годишна възраст, но не беше нищо сериозно - по-скоро за поддържане на форма. После започнах да карам колело, пак съвсем неангажиращо. Просто реших, че искам да се раздвижвам. Излизах до "Кайлъка", до язовира, без някаква конкретна спортна цел. Покрай колелото обаче се запознах с доста хора и оттам постепенно тръгна всичко.

През март 2024 година едно момиче ми каза, че в "Кайлъка" ще има състезание по бягане и им трябват доброволци - да носят вода по пунктовете, да упътват хората. Казах си: "Защо пък да не отида? Неделя е, ще направя нещо различно." Нямах никаква представа какво представлява такова състезание. Бях на "Панорамата" и показвах на хората накъде да продължат. Но самата обстановка, хората, емоцията на финала… Имаше 30-километрова дистанция. Гледам ги и си мисля: "Тези хора току-що са бягали 30 километра и са здрави, прави. Това не е възможно!". Не си бях представяла бягането по този начин. Знаех за леката атлетика, за късите дистанции, но да бягаш 42 километра... Тогава просто си казах: "Почвам да бягам."

На състезанието се запознах и с едно момче, което ми каза, че след няколко месеца ще участва в щафетен триатлон. Имаше плувец, но му трябваше бегач. Казах му: "То хубаво, ама аз въобще не бягам." А той каза: "Ще започнеш." И след няколко дни наистина започнах - по два, три, четири километра. Излизах, тренирах си и постепенно… Нали знаеш, с яденето идва апетитът.

 

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация, споделена от KARINA IVANOVA (@karynnaiw)

Значи триатлонът е щафетен. Имаш ли желание един ден сама да преминеш през трите дисциплини?

Да, вече трета година участвам в този щафетен триатлон. Но сама още не мога да затворя кръга, защото ми липсва плуването. Мисля тази зима да започна да плувам, а цял триатлон - може би в някакво по-далечно бъдеще. Засега фокусът ми е върху бягането. Колелото е по-скоро почивка от него. Ако наблягам само на бягане и тренирам всеки ден, в един момент натоварването ми идва прекалено много. Все още ми е рано за това, затова го смесвам с колелото.

От първите няколко километра стигаш до Еверестинг (Everesting). Какво точно трябва да направи човек, за да премине това предизвикателство?

Еверестингът е най-голямото нещо, което съм правила. Отне ми около 28 часа. Но тук най-важното не е разстоянието в километри, а положителната денивелация - колко метра си натрупал в изкачване.Идеята е да събереш 8848 метра - колкото е височината на връх Еверест - положителна денивелация в една активност, като повтаряш едно и също изкачване. Има си процедура, за да бъде признато. Изпращаш активността си от Strava - това е нещо като социална мрежа за спортуващи, в която качваме бяганията, каранията, плуванията си. Преглеждат я, проверяват дали отговаря на правилата и тогава те вписват в сайта като успешно преминал. Важно правило е, че нямаш право да спиш. Не можеш да си разделиш тези метри на няколко дни и да кажеш, че си направил Еверестинг. Всичко трябва да е в една активност, без сън - дори за пет минути.

А спускането, честно казано, беше най-трудно за мен. Изкачването някак си го преживявах, но надолу вече ми беше много тежко. Когато слизаш сам, трупаш и отрицателна денивелация, не само положителна. Бягаш надолу отново и отново и натоварването в краката става много голямо. След около 15-ия час вече изобщо не ми се спускаше. При пешеходния вариант има възможност да използваш транспорт за слизането. Ние обаче направихме и спусканията сами, пеша. Така освен изкачванията имаш и всичките слизания, което добавя още много натоварване.

Как дойде решението да се захванеш с нещо толкова голямо?

Честно казано, вече не мога да си спомня точно откъде дойде първата идея. Но помня, че проверих официалния сайт и видях, че няма записана българка с такова постижение. Тогава си казах: "Трябва да го направя." Това ми беше допълнителната мотивация.

А какво друго започва да ти тежи, когато си в движение толкова дълго?

Един от най-големите проблеми е храненето. В един момент желанието за храна тотално се изпарява, а ти трябва да продължиш да се храниш. След толкова часове може да ти стане гадно от каквато и да е храна. Много е трудно да си набавяш нужната енергия, когато не ти се яде нищо.

Другото е, че краката започват да болят. Понякога се получават мехури, понякога - не. Имала съм много случаи, в които нямам такива проблеми, а друг път нещо може да се появи доста рано. Не е задължително трудното да започне след 15-ия час - може и на трийсетия километър да ти стане много тежко. Всяко бягане, състезание и предизвикателство е различно.

Повечето хора изкачват един връх и са доволни, че са успели. Как при теб се появи идеята: "Хайде още два пъти"?

Не го реших сама. Имам един приятел, с когото правим тези предизвикателства и всякакви такива дивотии. Преди това вече бяхме правили Еверестинга и по-дълги тренировки, така че може би оттам тръгна идеята да повтаряме един маршрут. Имахме свободен ден и искахме да направим по-дълга тренировка в планината. Бяхме обиколили доста върхове и маршрути в Стара планина и се чудехме какво да измислим, за да ни е по-интересно.

Решихме да отидем на Ботев, но не просто да го изкачим веднъж, защото това вече го бяхме правили много пъти. И той каза: "Защо да не го качим три пъти?" В първия момент го приех на шега. После обаче пресметнах километрите и денивелацията и си казах, че е възможно да стане в един ден. Щеше да е тегаво, но решихме да пробваме. Ако не успеем - ще приключим с две качвания и ще се приберем. Няма проблем. Та така започна. Съвсем спонтанно.

 

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация, споделена от KARINA IVANOVA (@karynnaiw)

А как едно спонтанно решение се превърна в поредица с Ботев, Черни връх и Мальовица?

Още на Ботев реших да снимам. И преди качвах клипчета, но не точно такива - от подобни тренировки и предизвикателства. Нямах ясна идея как ще изглежда видеото. Просто се случва нещо интересно, вадя телефона и снимам. После подредих кадрите и се оказа, че се е получило интересно клипче. То пък гръмна. Казахме си: "Явно на хората им е интересно, явно не са виждали такова нещо. Давай да го направим и с други върхове." Първоначално мислехме да изкачваме по три пъти най-високите върхове на всички планини в България. После решихме, че няма нужда да се ограничаваме само с тях. Мальовица например си заслужава да бъде част от предизвикателството. Избираме според това кой връх ни е интересен и с колко време разполагаме, защото километрите и денивелацията са различни.

Кое от трите изкачвания е най-тежко? Човек може да си представи, че е второто - вече си уморен, а краят още е далеч.

Не, третото е най-трудно. Второто всъщност ми е най-комфортно. На първото още се раздвижваш. Имаш цялата енергия, но тепърва тръгваш. На второто вече си загрял, набрал си инерция и все още имаш сили. Тогава ми е най-готино. На третото ентусиазмът започва да спада, енергията пада и става трудно. Особено на Мальовица. Но там най-тежко беше третото спускане, не самото изкачване. Стигнал си върха, успокоил си се, че си го направил… Само че още трябва да слезеш.

Когато стъпиш на върха за трети път, още ли можеш да му се насладиш, или вече искаш просто да се прибереш?

Наслаждавам се. На третото качване горе вече си отдъхваме, че сме успели и няма какво толкова да гоним. Вече сме малко по-спокойни. Започва да ми писва някъде по средата на последното спускане. Тогава вече ми се иска да приключим. Ние все пак не гледаме само да го направим три пъти, а да стане в някакво нормално време, по възможност по светло. Затова през деня си има и темпо, което се опитваме да поддържаме.

Имало ли е момент, в който сериозно да се поколебаеш дали да тръгнеш за третото изкачване?

Да. На Мальовица още в началото на третото качване изведнъж ми падна искрата. Казвам го и във видеото. Не знам дали ми падна енергията, или какво точно се случи, но ми стана трудно. Тогава обаче беше още рано през деня и знаех, че имаме достатъчно време. Дори да сме много бавни, ще успеем. Това ме успокояваше. 

Най-ясно си спомням колебанието на Ботев, при първото предизвикателство. Още след второто спускане бях изморена и наистина се чудех дали изобщо да тръгнем за трети път. Имахме познати, които ни подкрепиха на първото и второто качване, и те ни надъхаха: "Хайде, сега едно качване на Ботев не можете да направите ли?" И тръгнахме.

Доста често ми минава мисълта да се откажа, но обикновено е точно това - мисъл, която идва и си заминава.

Има ли вече избран четвърти връх?

Имаме идея. Искаше ми се да е друг, по-сериозен връх, но започна втората половина на състезателния ми сезон. Имам състезания, за които вече съм се записала, и е трудно да напаснем всичко - и двамата да сме свободни, а предизвикателството да не е непосредствено преди или след състезание. Затова засега сме се насочили към нещо по-лекичко. Пак е популярен връх, но маршрутът е по-кратък като километри и с по-малко денивелация. Няма да е толкова тегаво, но ще продължим поредицата. Трябва да има и малко въздух между тежките неща.

Правиш ли разлика между "мога, просто ми е трудно" и "ако продължа, вече рискувам здравето си"?

Правя разлика. Аз всъщност съм много предпазлива. Когато усетя, че нещо граничи с опасност за здравето ми, предпочитам да прекратя. Случвало ми се е веднъж на състезание да спра. В останалите случаи по-скоро ми е било много трудно в конкретния момент, а не да усещам, че продължаването ще ми навреди сериозно. Има разлика между това да си изморен и да не ти се прави повече, и това наистина да трябва да спреш.

 

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация, споделена от KARINA IVANOVA (@karynnaiw)

Кое състезание те постави пред най-сериозно изпитание досега?

Много трудно ми беше на 70-те километра в Троян. Преди това известно време не бях тренирала за толкова дълга дистанция и накрая ми дойде доста тежко. След 50-ия километър последните двайсет ми бяха изключително трудни. Мислех си: "Няма ли да свърши това нещо? Искам вече да си ходя да ям". Продължих да се натискам, защото водех, бях първа. Казах си: "Добре де, 50 километра издържах да съм първа и сега ще се откажа за още двайсет?" Не че 20 километра са малко. На фона на 70 може така да прозвучат, но сами по себе си са много. Някак ги избутвах, накрая доста забавих темпото.

Мисля, че при почти всяко такова дълго натоварване, което ми е отнемало над десет часа, е имало момент, в който съм си казвала: "Не ми се прави повече."

Дългите дистанции ли те привличат най-много?

Предимно се записвам на по-дълги дистанции. Участвам и на по-къси, около 20 километра, но по-рядко. Бягала съм 20, 30, 40, 50, 60, 70 километра. Над 70 километра на състезание още не съм ходила. Това ми е таванът засега, защото имам чувството, че за повече ми е рано. Даже мисля в близко време да се огранича до 50. Там ми е най-комфортно. След 50-ия километър натоварването наистина започва да ми идва твърде много и усещам, че все още не е за мен. До 50 си ми е супер.

А в по-далечното бъдеще можеш ли да си представиш и много повече?

О, да. Представям си се след години на 160 километра в Пирин. Това със сигурност е една от целите ми за бъдещето. Но говоря за след години - поне пет, например. Не е нещо, към което искам да тръгна веднага.

 

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация, споделена от KARINA IVANOVA (@karynnaiw)

Как тялото ти приема целия този обем? Имала ли си сериозни контузии?

Тежки контузии досега не съм имала. Имала съм проблеми, за които в най-дългия случай са ми трябвали два-три месеца възстановяване. В началото беше по-трудно, докато краката ми свикнат, че ще ги натоварвам така. Болежките и по-леките контузии се случваха по-често. При последния такъв период продължих да карам колело. Не съм спирала напълно да се движа, просто смених активността. Надявам се и занапред да нямам сериозни контузии.

След Еверестинга няма как да не те попитам и за самия Еверест. Блазни ли те идеята един ден да го изкачиш?

Не, в никакъв случай. Не ми харесва идеята да изкача Еверест. Не е моето нещо. Като цяло зимната планина не ме привлича толкова много. Харесва ми да отида лежерно, за почивка, но не ми харесва опасността, която може да крие. След години бих помислила за някой по-висок връх, на пет-шест хиляди метра, но за Еверест - не. За мен това е риск, който не искам да поемам. Повече ме привличат еднодневните предизвикателства в планината.

Имаш ли тогава мечтан връх, който непременно искаш да изкачиш?

Не съм мислила конкретно за върхове извън България. Това ми е на много далечен етап. Засега искам да обиколя колкото може повече места тук, да изкача върховете в България и тогава да мисля за чужбина. Има толкова много планини и толкова много върхове, че години наред мога да не излизам от страната и пак да има къде да отида.

Снимка: Личен архив - Карина Иванова

Работиш и като татуист. Имаш ли собствена татуировка, свързана със спорта?

Да. На крака съм си написала "endurance" - издръжливост.

За татуировките често се говори като за "сладка болка". Може ли да се направи подобно сравнение със спорта - не с контузиите, а с тежката умора и мускулната треска след голямо усилие?

Казано по този начин, усещането след спорта е много по-вълнуващо и носи много повече удовлетворение. За мен няма база за сравнение с татуировката. При нея радостта и удовлетворението са по-краткотрайни. След бягането това чувство ме държи много повече - в положителния смисъл. "Удовлетворяваща" е много хубава дума. Мисля, че точно тя описва усещането.

Все повече хора следят предизвикателствата ти. Харесва ли ти определението "инфлуенсър"?

Харесва ми идеята зад думата, но не ми харесва това, в което се е превърнала, и това, което много хора си представят, когато я чуят. Нямам против да се нарека инфлуенсър. Аз за себе си знам какъв смисъл влагам в думата. Но всъщност етикетът не ми е толкова важен. По-важно ми е клиповете да стигат до хората, на които им е трябвало съвсем малко - някой да ги побутне, да им покаже тази среда, да ги въведе в нея. Това ми е целта. Просто да помагам.

Когато показваш нещо толкова позитивно, човек трудно си представя за какво могат да те нападат. Има ли и такива реакции?

О, има. Пишат ми: "За какво го правиш това?"; "Това е чесане на его."; "Това е тъпо и безсмислено."; "Самоунищожително е." Всякакви неща. По моите наблюдения това се случва главно във Facebook. В Instagram средата ми е много различна. Във Facebook понякога ограничавам коментарите, защото става прекалено. Но като цяло не се влияя от тези неща. Една приятелка ми беше показала клипче с лоши отзиви за водопади. Представяш ли си - дори водопадите си имат хейт. Така че явно няма как всички да са доволни.

Все пак имало ли е коментар, който да те засегне?

Имаше един, в който човек беше написал нещо от рода на: "Добре, че са всичките инфлуенсъри да ни заведат на планина." Това ме подразни. Социалните мрежи така или иначе съществуват. Защо да не ги напълним с нещо позитивно? Защо трябва да приемаме, че са нещо лошо и в тях има място само за лошите неща? Защо да не подкрепяме доброто? Първоначално ме дразнеше, че всичко се слага под един общ знаменател. После си дадох сметка, че някои хора просто пишат, без много да мислят какво казват. Трябва да оставят някакъв коментар и толкова. Сега вероятно същото нещо вече няма да ми направи такова впечатление.

А в уикендите, когато не бягаш десетки километри и не изкачваш връх, какво правиш? Успяваш ли просто да си почиваш?

Ами почти няма такъв уикенд. Ако съм свободна и времето позволява, сме в планината. Метеорологичните условия са много важни, разбира се. Имам късмета да имам доста приятели и познати, с които мога да отида. Когато времето не е подходящо, избирам някаква друга активност в града, но пак е свързана със спорт. Този уикенд, например, няма да съм в планината, защото съм на събитие, свързано с работата ми. Но ако имам свободен уикенд, поне някаква част от него трябва да е със спорт. Не ме свърта.

 

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация, споделена от KARINA IVANOVA (@karynnaiw)

Имаш ли чувството, че вече си стигала до физическия или психическия си предел?

Мисля, че до физическия си предел още не съм стигнала. Имало е моменти, в които си казвам, че ми е много трудно и не мога да продължа, а после все пак продължавам и стигам до финала. Затова не вярвам, че точно там ми е лимитът. До психически предел също не мога да кажа, че съм стигала. Имало е моменти, в които съм била близо - критични моменти, рев, много емоции. Но не мога да посоча конкретен случай и да кажа: "Това беше пределът ми". Когато се регистрирах в сайта на Еверестинг, имаше поле, в което можеш да напишеш своя мисъл. Не помня точния словоред, но написах нещо от рода на: "Целта ми е да гоня лимитите си, но все още не съм ги намерила."

А какво научи за себе си, докато ги търсиш?

Може да звучи клиширано, но научих колко силна мога да бъда. Колко много мога да понеса и да изтърпя, дори когато ми е гадно. Това е най-яркото нещо, което разбрах за себе си - че не се отказвам, когато ми стане трудно. Знам, че звучи като клише. Но това е. Наистина.

Снимка: Личен архив - Карина Иванова