Имало едно време...

Имало едно Време, което страдало от хронична умора и други признаци на депресия. Времето било непрекъснато подтиснато и разочаровано, най- вече от себе си. Какъв е смисълът от мен, питало се то, след като дори не знам накъде отивам? Всъщност, то предпочитало просто да си тече и да не се занимава с подробностите, но все пак, не спирало да се пита:

Ако приемем, че всяка изминала минута, час, ден са една стъпка в определена посока, значи съм твърде праволинейно. Добре, ами ако завия? И накъде- наляво или надясно? Времето винаги се колебаело по този въпрос. А и проблемът със завиването бил още по-неприятен, защото бил свързан с пространството.

А Времето и пространството не се разбирали. Такова високомерие и егоцентризъм, мислело си Времето- да си мисли, че аз завися от него! Всеизвестно е, че пространството се съдържа във Времето! Що за нахалство! Така или иначе, съзнавало, че криволиците са пряко свързани с пространството. Дори и праволинейността, защото тя или е безкрайна или има край, но в крайна сметка това зависело от пространството. Или не? Времето всеки път се обърквало на този етап. Но най- много от всичко го дразнела идеята, че те с пространството са свързани като двойната спирала на ДНК. Времето проклинало мига, в който тази идея се загнездила в него като ядка в болен зъб и просто не му давала мира.

Трябва да намеря начин да му покажа кой управлява вселената, мислело си Времето. Да разбере веднъж завинаги, че не може да се пъчи със своята безкрайност и всеобемност, защото те зависят от мен! Да бе, самоопровергавало се моментално то, какво ли изобщо зависи от мен, след като дори не знам накъде отивам. А може би се движа в кръг, може би нищо не започва и нищо не свършва, защото краят и началото съвпадат? Да, но това би означавало, че в моята окръжност е затворен кръгът на пространството! Не, по-добре да е само точка, началото и краят в една точка пространство. Стига му толкова. Обаче...това не означава ли, че и мен ме няма? Ако времето е отстоянието между началото и края, а те са точка, къде съм аз?

Времето толкова се натъжило от тази мисъл, че спряло. Просто застинало от мъка. Ей така увиснало като безжизнената ръка на кататоник. Настъпил един вечен миг, който дори не можел да се нарече така, защото какъв ти миг без време! Ще не ще, пространството също застинало, защото нищо не можело да се движи в безвремието. И така, вселената щяла да си остане вцепенена завинаги, ако в една съседна вселена, където времето нямало депресивни наклонности, не бил духнал вятър. Вятърът отвял куп пухчета от цъфналите тополи и ги понесъл в пространството. По някакви неведоми природни закони, едно пухче стигнало чак в нашата, вцепенената вселена и се мушнало точно в носа на Времето.

Апчих, кихнало то. И се раздвижило. Пространството го последвало и движението отново възстановило предишния си синхрон. С една малка разлика. Времето се чувствало страхотно. Умората била изчезнала, изпълвали го сила и ведрост. Дори се усмихнало на пространството, когато, както обикновено, се опитало да го изпревари от вътрешната страна на един завой от спиралата. За първи път не му се разсърдило, защото така или иначе знаело, че ще дръпне на правата. Пък и всичко е само игра, нали? И двамата знаели, че няма начин да се изпреварят.

Освен понякога, но това се случвало много рядко и само на някои хора. Тяхна си работа, вдигнало рамене Времето. И се почувствало толкова добре, че изобщо не искало да знае накъде отива. В края на краищата, мислело си то, накъдето и да отивам, това няма да промени посоката на вятъра, нали? А вятърът е толкова приятен...