ДИМЧО НА ХАНЪМИ ГОВОРИ: ХАНЪМИ, МЛАДИ КАДЪНИ, НЕ МЕ ЗИМАЙТЕ НА ДУША!

ДИМЧО НА ХАНЪМИ ГОВОРИ: ХАНЪМИ, МЛАДИ КАДЪНИ, НЕ МЕ ЗИМАЙТЕ НА ДУША!

 
«Ела си Димчо на кула, да пиеш люта ракия, да ядеш мезе кокошка, да любиш млади кадъни.»

                

     Чуйте песента. Аз я чух за първи път преди около месец.И останах смаян, удивен, очарован.  А и изненадан. Защо изненадан? Защото познавам фолклора. И у нас, и този около Вардар.

Наистина, чудно! Очевидно стара песен, а я чувам за първи път!

Защо чувам тази хубава стара песен за първи път?

Потърсих истината в Мрежата. И изненадите следваха една след друга!

Оказва се, че песента е пята от всички известни народни певци и певици. Достатъчно е да споменем имената на Никола Бадев, Анка Гиева и др. Влизала е в Антологии.Позната е от Канада до Австралия, където живеят наши братя. И постепенно е заглъхнла. Победена от безмилостния ход на времето, от шумотевицата на новите времена. Стояла е скътана като празнична носия в старите сандъци, останали от нашите дядовци и баби, загубила свежестта и блясъка си, покрита с прахта и паяжината на миналото. Покрита с мълчание.

Тя е от малкото песни, в които е прославен не комита, не герой, не борец, не «юнак над юнаци», а млад, красив мъж! Мъж, по който въздишат жените! А в случай – «ханъми, млади  кадъни»!

Може би това е другата възможна причина, поради която песента е заглъхнала.

И, о, чудо! Изважда я на светло групата «Неврокопски танцьори». Танцьорите се оказват не само брилянтни танцьори, но и невероятни певци! И песента оживява с нова сила и чар. Интересното е, че, според мен, това изпълнение на песента бие всички останали в продължение на век!

Песента си е намерила майсторите.В ХХІ-ви век!

Сега тя звучи живо, мило, с неочакван чар, празнично, възторжено – като ехо от далечни времена.

Но чудесата не спират. Оказва се, че в песента е възпят конкретен човек. Това е Димчо Стоилков от Кочани, Република Македония. (1899-1961). Баща му Иван (1858-1934) и майка му Мария (1867-1924) Стоилкови са имали 11 деца.

Димчо е бил личен момък, невероятен красавец, левент, който „събирал очите” не само на младите християнки, но и на мюсюлманките, в това число и на ханъмите от Юручките махали в Кочани. Когато Димчо минавал сам или с другари и тесните сокаци, пенджерите на къщите се отваряли, все едно завихрени от някава чудна вихрушка, на кулите / балконите/ изведнъж разцъфвали като цветя забрадките на младите ханъми, из-зад каменните огради надничали недружелюбните, злобни физиономии на мъжете-юруци. Завистта им избивала в неприкрита омраза.

Димчо е първият художник – самоук в Кочани. Също и първи фотограф. Един ден в ателието му влизат няколко млади ханъми – шумни, засмeни. Димчо им направил снимки, по една с фередже и друга – без фередже. Когато една от тях – Гюлфие, сваля фереджето, младият фотограф е смутен: вижда срещу себе си дивовато красиво лице, дълбоки, пронизващи черни очи, с тънки вежди, политнали като лястовичи криле, сочни, ягодови устни. Димчо обещава сам да донесе готовите снимки /да си намери повод/ след няколко дни. Когато донася фотографиите, Гюлфие го кани на кулата да го почерпи с ракия.

               Едва са започнали разговора, изведнъж съзират конник, слизащ от близкия хълм.Това е Харун Юсуфи – жестокият съпруг на Гюлфие.На него я дава баща й Джемал срещу десет овце, десет кози и една крава. Стреснат, Димчо напуска софрата, преоблечен набързо в дрехи и с фрередже на баба Джена, Харуновата майка. Така се измъква Димчо, на минута от опасния сблъсък с ревнивия юрук.

По време на българската власт в Македония 1941 – 1944 г. Димчо Стоилков е кмет на Кочани. Тогава вече се пее неговата песен “Прошетал Димчо, разшетал низ юручките махали”.

Гробът на славния Димчо и днес може да видите в градските гробища “Бутел” в Скопие.

Ако приседнете на мраморната плоча на гроба, под сянката на прастар чинар,тихият ветрец, който идва от митичната Шар Планина и къдри нежно листата на стогодишното дърво, сигурно ще ви нашепне песента за Димчо:

“Прошетал Димчо, разшетал,
низ юуручките маала.

Димчо на анами говори:
- Анами, млади кадани,
не ме земайте на душа,
юуруци ќе ме заколат!»

            И накрая последната изненада!

Ами аз познавам Димчо Стоилков! . Разбира се, не този, който лежи в хладния гроб.

Оказа се, най-неочаквано и за самият мен,че познавам неговия внук Димчо Стоилков. Инженер – енергетик. И той като дядо си – висок, строен, с красиво, изразително лице, усмихнат, лъчезарен. Никога обаче не е ставало дума, нито за легендарния му дядо,нито за знаменитата песен.

Отдавна има български паспорт, но не го използва за пътуване, пътува зад граница с македонския. «Аз съм двудомен, както обозначават тук Димитър Талев, големият писател. Тук е моето малко отечество,а зад «Деве Баир» е голямото ...»

Така казва Димчо.