Абитуриентска сага

Май е месецът , в който цари оживление и забава , защото тогава идват абитуриентските балове. Учениците цяла година чакат да дойде този момент , в който ще празнуват и ще плачат , че се разделят и тръгват по различни пътища. Пет години всички заедно прекарваха в учение и труд , за да заслужат накрая своята диплома. Ние бяхме в 10 клас , когато нашите абитуриенти си отиваха. Тогава не усещахме тръпката от това , което настъпваше с всеки изминал ден. Нас ни интересуваха по-важни въпроси:

“Написахте ли си домашната? ” , “ Този урок нещо не го разбирам , ще ми го разкажеш ли? “ , “ Леле , днес не съм докоснал нищо и се надявам да не уцели моя номер , че ако изгърмя лошо ми се пише” , “ Научихте ли си за класната? “ , “ Какво ще правя , ако имам лоша оценка на контролната? “.

Затрупани с този всекидневен товар , не виждахме как по-големите от нас бяха тъжни , уморени , изгубили веселието и радостта , които винаги са били за тях на първо място. В денят на изпращането винаги ни викаха да присъстваме. За нас това беше загуба на време , понеже повече мислихме , че заради това “глупаво изпращане” няма да можем да си научим уроците за следващия ден.

Когато свършеше това “губене на време” , се прибирахме , залягахме над учебниците и повтаряхме като папагали новия урок , за да можем да го запомним. На следващият ден когато идвахме да караме часове , всички абитуриенти бяха там и ни проверяваха дали наистина сме от това училище. Когато дойдеше директорът да ги изгони , защото пречеха на учителите да си вършат работата , те отиваха във физкултурния салон и играеха народни танци. След ден два учителите се оплакваха , че през нощта пияните ученици преобръщали кошовете за боклук. Тази абитуриентска сага се повтаряше всяка година. Когато дойде нашият ред да ни изпратят се чувствахме по същия начин , както нашите предшественици. В денят на изпращането се сбогувахме с учителите , които през сълзи ни пожелаваха на добър час. Снимахме се , докато не останахме само нашия клас в двора на училището. Вечерта посрещнахме в ресторант както си му е редът. Музика , танци , песни и още много други неща летяха около нас. Случваше се понякога за миг да осъзнаем , че на следващия делничен ден няма да ходим на училище. Няма вече да носим фалшиви бележки , че сме отсъствали , няма да влизаме в познатите ни магазини за храна в голямото междучасие. Ще изчезне тръпката от изпитвания , контролни и класни. Днес и ние ще дойдем да се покажем пред учителите и да ги помолим да караме още някой час с тях. Всичко вече е минало. Останаха само хубавите спомени и докато те са живи , ние ще се съберем отново някой слънчев ден.

23.05.2008г.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.