Обувки с 11-сантиметров ток

И така - изведнъж минах в света на средно високите хора. Бройте го - някъде около 170-173 сантиметровите. Разбира се, веднага у мен се породи желанието да потупам някого от високо. Даже може би да ступам. Но т.к. вестибуларният ми апарат тепърва трябваше да компенсира отклонения от десетки градуси спрямо вертикалата, беше по-вероятно да ползвам глагола без представки - едно чисто и звучно ТУПВАМ. На земята, през перилата, около луната.

В крайна сметка избрах маршрут, който водеше почти по идеално права крива до паркинга като междувременно в състояние, наподобяващо спинална анестезия (липса на сетивност от кръста надолу) успях да си купя "джинджинада" (боже кога се променихме толкова, че вече не можем да наречем прясноизцедения сок просто СОК без да го финдифлюшим с прокисналото ФРЕШ, а добрата стара лимонада - ЛИМОНАДА пък ако ще в нея не джинджифил, `ми пащърнак и бучиниш да настържем!!! ).  Сега вече знам със сигурност защо мол-гърлите носят чантичките си на позиция "счупен" лакет. Отговорът е, защото това е единственият начин да ползват дланите си за запазване на така необходимото равновесие в опит да вървят с високите си обувки с движения наподобявайщи бод на шевна машина.

И така - добрах се до колата. И се облегнах. Господи, толкова хубаво било да прехвърля тежестта си на нещо различно от ходилата ми. Освен това при тази разлика във височината в моя полза, почти успях да позиционирам задните си части върху предния капак - демек да седна! След като поех дъх, отключих колата и метнах чантите вътре! За това ми бяха необходими точно 2 стъпки, 2 разкрача или както искате го наречете! Разстояние толкова малко, колкото и мигновено като време. Но обогати личния ми опит с преживяване, което обикновено изпитват факирите, ходещи по гвоздеи. Ходилата ми, деформирани от тясната, но пък за сметка на това висока обувка, лишени от приток на кръв в разрез с общото разбиране за земна гравитация, преодоляха двете стъпки до шофьорската врата с хиляди боцкащи иглички в тях. А гримасата на лицето ми, плод на сдвояването на ужас с печално съжаление, се копира върху съзнанието ми. Подсъзнанието отдавна пищеше и се смееше злорадо..... Ебаси.......

И въпреки това, реших че ще карам с новите си обувки. Би трябвало опитът и уменията ми да не зависят от едни 11 сантиметра въпреки, че когато се отвори тема за сантиметри ...... всички казват, че има значение. Речено-сторено! На практика разлика нямаше. Не за друго, а защото нямаше дори и бегъл намек за прилика! Или каквото и да било сравнение! Мисля, че в един момент колата ми остана просто без педали, а дупките по килимчето под тях напомнят много по форма и размери на капачето на токовете ми. В първия момент и в още много след него си мислех, че не съм била права да считам, че карам фактически нова кола, когато преди 2 месеца сменихме скоростната кутия и съединителя на реното. Тогава с интерес установих , че някакси само купето си е старото - всички скорости се сменяха с различна амплитуда (макар и на старите си позиции), а съединителят не изискваше усилията на мининум два хуманоида за да бъде натиснат. Но това са само спомени от преди 2 месеца - днес градих нова история - карах, осланяйки се на волята на съдбата, т.к. нямах усещане за педали, ходила, стелки и т.н. По ритмичното изреванане на двигателя разбирах, че съм прекалила с газта. И докато отначало се радвах, че все пак съм уцелия верния педал, накрая взе да ми омръзва. Решението - "Карай да върви..... ей това е блус" на Кръпката надви рева на двигателя, а ми вдъхна кураж.

За първи път спуснах една височина по посока Младост с една 50 км/h .... просто исках да съм сигурна, че когато в края й трябва да спра, дори и да натисна по погрешка газта, ще имам време да коригирам със съседния педал. Не се наложи.... слава Богу... но със сигурност това беше последното ми каране с високи токчета.

Какъв е изводът?! Първо - не ми харесва във "високия" свят. С моите 160 см трудно стигам дори кухненските си шкафове над мивката, но като цяло се опитвам да не се задържам много в кухнята. После.... усещането за извисяване доведе до това да срещам погледите на околните доста директно - загуби се магията на "случайно" изпуснатия мигач . И последно - защо никой досега не е измислил обувки, които да извършват трансформации, но в килограмите?!

 В крайна сметка - важното в случая е поводът, заради който си купих тези динозаври с високи токчета - а именно сватбата на моя колега, която е утре и която от днес събужда вълнения с 11-годишна давност от моята собствена сватба, в която бях принцеса в живота си...

Ами това беше - сега забягвам да женя колегата и дано не отворя работа в почивните дни на някоя ортопедия!