Задушница-милото ми безумие!

Но защо не се сещаме през останалата част от годината за съседите ни, много от които - безработни или болни, защо не им дадем тогава малко хляб, топла супа или поне да им кажем някоя добра дума...Защото днес, да, днес те са ни нужни, да изкупим с ритуално милосърдие изнасилен спомен за наши близки, а покрай тях и за нас самите...
Задушница, този празник на мрака, превъзхожда всички светски празници в мутиралото българско национално съзнание, векове тирания, религия и идеология са превили интелектуалния ни гръбнак...Накарали са ни да се радваме на черното, на скръбта, на фалшивата надежда за възкресение...Но къде бихме възкръснали, отново в призрачния маскарад...Отново в гробищния свят, сред черните кукли със забрадки...
Задушница, над мрачните тълпи изгрява ухиления православен призрак...Влизаме в тъмни църкви, кръстим се под икони, за които са позирали току-що заклани или сгърчени от чума лица, слушаме черковнославянски епилепсии в многогласна шизофрения, кандило отмерва и тамян овонява есенния ден...
И ето, настръхнала армия в черно, със шлемове-забрадки, майки, вдовици и момичета, стилни в траура си,те се втурват към гробовете и ги накичват с цветя, непрекъснато сноват, плевят, разриват пръст и листа с лопатки, подреждат...
Задушница - колко мило безумие...Колко мрачни съботи ще има още в живота ни, колко жито и вино над счупени маси, колко плач сред блясъка на кръстове и броеници...Колко оплаквачки, раздиращи тишината, колко клисари, помъкнали торби дарове...Колко лудост и болка, колко безсмислие...
"Бог да прости"...