„ - Вие сте страхотни деца!.... "

Днес на път за работа видях 4 деца в тийнейджърска възраст да се суетят около една кофа за боклук - от тези жълтите пластмасови контейнери за разделно изхвърляне на отпадъци, в които обаче се събира всичко – от хартия до метални опаковки. Интересното в случая беше, че от кофата се издигаше дим, а децата продължаваха да се въртят и да поглеждат вътре и да си разменят погледи, намигвания, усмивки. Честно казано първото, което си помислих беше, че тези „хулигани” са подпалили пластмасовия контейнер.... нищо нечувано по нашите географски ширини. Разбира се, странно беше, че стояха сами и минаващите възрастни ги подминаваха – ще си помисли човек, че на никой не му се занимава с високохормонални тийнове, които пакостят.  Е, аз пък реших все пак да си „навра носа”. Още повече, че децата изглеждаха не много по-големи от моя собствен син (в пети клас) – може би щях да успея да говоря с тях.

 Приближих се и първото, което попитах беше:

 Две от децата веднага се сепнаха и побързаха да ми обяснят ситуацията. Учат в близкото училище и по време на голямото междучасие ходят до намиращата се в съседство баничарница да си купуват закуски. И точно тогава забелязали горящия контейнер. Т.к. е поставен в зона, където има страшно много паркирани коли, децата (4 на брой) задружно го избутали до по-открито място. Обадили се на 112 и чакали пожарната да дойде! Държаха и пластмасови бутилки в ръка, с които са напълнили вода от училище и са пробвали за угасят пламъците. Обясниха ми, че са се уплашили, заради намиращите се наблизо коли – да не стане нещо по-страшно. Имах сили да попитам само: 

-      Кой клас сте?!
-      VІ „Б”. – беше отговорът. (128 СОУ „Алберт Айнщайн”, София).

 Логично тук се „намества” въпросът защо описвам всичко това?! Ако да беше преди 20 иии няколко години, щеше да мине за пропаганда на комунистическата власт и нейните прекрасни и съвестни пионери. Е, сега това няма как да стане. А не можем и по никакъв начин да се възтрогнем, че видиш ли „Ами такива са си нашите български деца!”. Не! Идеята е друга. Ще ми се да предам и на вас вълнението, което изпитах от разговора с тези деца. Лицата им, по които все още личаха детските черти на тяхното израстване, бяха сериозни. Абсолютен контраст на онова, което сме свикнали да виждаме у подрастващите. Когато ги заговорих директно със съмнение, че евентуално те са подпалили коша, за секунди децата замръзнаха... сякаш моето недоверие допълнително ги отчая, т.к. и на 112-и не са приели обаждането им много сериозно. Стана ми много мъчно, че подхванах така разговора, защото когато обясняваха случката, очите им горяха – препираха се един през друг да ми обяснат всичките подброности – от първото виждане на контейнера, до преместването и чакането на пожарната. Да ги бяхте видяли само – толкова малки и толкова сериозни, очакващи одобрението на мен – възрастния човек, защото те днес и сега считаха, че са направили нещо голямо и страхотно. Постъпка, която ги издигаше в собствените им очи и която беше обсебила днешното им „Аз съм!”. Като че ли никой друг не беше им обърнал внимание, а нашите деца имат най-много нужда от ВНИМАНИЕ! От поощрение! От нашето одобрение! И сякаш точно заради тези липси, които като родители ежедневно допускаме, моите думи: 

-      Вие сте страхотни деца! Кажете го и на вашите приятели!

 им дойдоха неочаквано. Дори не можаха да реагират... Замълчаха и сведоха погледи. Май отдавна не бяха чували такива думи за себе си, защото в противен случай, дежурното „Благодаря” щеше да бъде изстреляно веднага. А те заслужаваха такава похвала, защото поне още стотина техни съученици от 5-и та до 12-и клас всеки ден ходят по същия път да си купуват закуски, но на случката внимание бяха обърнали само 4 от тях! И не само внимание, ами бяха съобразили какво евентуално може да се случи на място с много коли и горящ контейнер. Очевидно не са мислили, че рискуват нещо, щом са преместили контейнера или пък напротив - давали са си взаимно кураж.
 

В тези сведени погледи аз видях готовността на моя собствен син да помага, когато гледа как други български ученици хранят с парите от джобните си бездомни. Видях едни 4 разрошени деца, които все пак не си бяха купили закуски през голямото междучасие – бяха тичали за вода до училище. Очевидно нямаше и да изкарат следващия час, но всичко по-важно за тях беше тук – фактът, че са направили нещо значимо, което обикновено е запазено за нас – възрастните!  

Да, истински страхотни деца растат в момента в България! Аз явно съм привилегирована поради незнайни причини да съм съвременник на това и именно тази привилегия е причина да напиша горното!

„ - Вие сте страхотни деца!.... Убедена съм от цялото си сърце!”

ВИСОКО (ФСБ) - изпълнение на Поли Генова