Параграф 22: Лечението в психоболница – агония

Как болница се превръща в приют? И защо психично болни живеят над 10 години в нея?

Това е реалността на стотици българи с психични заболявания, които отдавна трябва да бъдат изписани, но се оказва невъзможно. Причината е поредният параграф 22. Няма човек в държавата, който да разреши изписването им и настаняването им в социален дом.

Светла и Неда са две жени, които буквално не съществуват за никого извън село Курило. Неда Попова всеки ден обядва на едно и също място. Гледа през един и същи прозорец, който не може да отвори.

"Дойдох тук на лечение. Октомри месец 2007-а година, след като почина татко", разказва тя пред Нова тв. Оттогава не си е тръгвала. Страда от остра форма на епилепсия.

"Тука ме държат затворена, не ме пускат, защото в лафката искат много пари, много е скъпо. Не ме пускат, щото искам на хората пари, искам да си купя баничка, кафенце, сладолед с шоколадова глазура", споделя Светла Величкова.

Истината е, че те няма къде да отидат. Отдавна никой не ги чака. И никой не ги посещава. Но и мястото им не е в болницата, защото там престоят би трябвало да е временен, но продължава вече 10 години.

Невъзможно е да бъдат изписани, защото са под запрещение - не могат да упражняват гражданските си права. Не могат да положат подпис и да взимат решения. За да бъдат изписани и настанени в социален дом, е нужно разрешение на техните настойници, но те са се отказали от тях. В такъв случай общината назначава настойнически съвет.

Близките им не ги искат, институциите си пращат писма, а Светлана и Неда искат просто по-добър живот.