Офелия Кънева: Местната власт е най-истинската власт днес

Офелия Кънева e социолог, доктор по управление на образованието и активен общественик. Тя създава първия училищен парламент в България. Като преподавател в Агенция ОЗОН, Офелия е ангажирана с внедряването на иновации в хуманитарния сектор.

Колко близо е местната власт до хората и какви са тудностите, пред които е изправена?

Местната власт е най-истинската власт в днешно време. В непосредствена близост до хората, с постоянни и незабавни ангажименти към всеки човек – независимо дали този човек е работодател на половината град или внезапно загубил другаря си възрастен. На раменете на местната власт тежат проблемите на хората. За много хора не е ясно, че тези проблеми не могат да бъдат отложени, не могат да бъдат преместени и не могат да бъдат облечени с принципни политики. За това в местната власт могат да се справят само наистина отдадени, грамотни, съчувстващи, смели и предприемчиви хора. Не мисля, че участието в останалия тип власти е толкова изискващо спрямо личните качества на отделния участник. В останалите власти имаш възможност в голяма степен да отложиш някое решение, да се скриеш зад безкрайна йерархия, когато обстоятелствата го налагат или пък да стъпиш на пиедестал, изграден без твои собствени заслуги. В местната власт това е невъзможно – хората са пред вратата ти постоянно и твоята намеса трябва да е не просто адекватна, но и незабавна. За това силно вярвам, че на кметовете трябва да се помага. Само да се помага. Ако не можеш да помогнеш – не пречи. Но всеки, който създава препятствия пред кмет греши – така този човек пречи на хората, а не на кмета.

Справят ли се кметовете с предизвикателството да бъдат предвестници на новостите?

В България има наистина работещи кметове, които ежедневно олицетворяват фигурата на истински водач. В моята практика имам възможност да общувам с много отдадени на работата си градоначалници, които са с отворени сетива за най-съвременните тенденции по света. Те успяват находчиво да адаптират чудесни нововъведения на своите територии. Прави ми впечатление, че в повечето случаи (противно на очакванията) нововъведенията се реализират с общински средства, а не с финансирания по проекти например. Това само доказва капацитета и находчивостта на българския кмет. Изкушавам се да отлича най-вече кметовете на по-малките населени места, защото за тях всяка задача е с повишен коефициент на трудност.

Напът сте да представите значима публикация за публично-частното партньорство в образованието. Местната власт ли ви вдъхнови за това?

Ситуациите на активни промени в хуманитарната сфера в България ми дадоха възможност да съм сред първите професионалисти в страната ни, които да разработят и да приложат на практика форми на публично-частно партньорство в социалната сфера. Още от 2003 година пряко участвам както в нормативната и методическата част, така и в реалното прилагане на подобен подход. Станах свидетел на стотици добри примери през всички тези години как чрез съчетаването на устойчивостта на държавата и общината и гъвкавостта и предприемчивостта на частника могат да спечелят хиляди хора сега в реални измерения, а не по принцип. Видях и преживях ситуации, с помощта на които се утвърдиха десетки добри примери в съчетаване разнообразието на отделния регион, спецификите на отделния участник, и същевременно надграждайки стандартите и правилата за работа, утвърдени от държавния сектор. Свидетел съм на такова натрупване на капацитет в сектора, каквото трудно може да бъде намерено в други направления на дейност в нашата страна през последните 20 години.

Дълго време разработвам в чисто академичен план изследвания за икономизирането на хуманитарния сектор, изцяло в подкрепа развитието на публично-частното партньорство. Основният принцип от икономическия свят за постоянно търсене на положителна и измерима добавена стойност е съществено нужен за прогреса на хуманитарните дела така, че имено хората да получат възможно най-добрия резултат от наличните ресурси в дадена ситуация.

Най-накрая увереността да оформя всички тези изследвания и разработки в монография е факт. Особено е удоволствието да видиш как данните от успоредно проведените емпирични изследвания потвърждават убеждението ми за нуждата от публично-частно партньорство имено в образователния сектор. Анализите ми се разгърнаха освен в правната рамка на възможностите, и в проучването на добри практики, на възможностите за трансфери на практики от социалната към образователната сфера, но и в анкетирането и интервюирането на кметове, родители, представители на държавата и академичния свят, както и ред други значими личности.

Сега съм още по-голям привърженик на създаването на възможности за катализиране на добрите постижения на всички заинтересовани страни в образованието чрез развиване на публично-частно партньорство. И не само вдъхновението, но и увереността ми е факт, благодарение на добрия ми диалог с представителите на местната власт. Всеки кмет има нужда от качествен партньор до себе си, който да разбира и защитава публичния интерес, но да може да влага гъвкавост и страст като частен оператор. Всеки работещ кмет знае, че не може да се справя сам в постигането на качество за хората – във всяко отношение. А когато говорим и за образование – изискванията и очакванията на общността са постоянно нарастващи. Инструментариумът на местната власт не може да удовлетвори самостоятелно бързите темпове и за щастие, не само аз, а и повечето кметове у нас виждат възможно решение в публично-частното партньорство, включително и в образованието.

Защо е необходимо публично-частното парнтьорство в училищното образование и способни ли са българските институции да бъдат надежден партньор?

Промените в глобалния (социален, икономически и политически) ред обуславят нуждата от алтернативни стратегии за осигуряване на благоденствието на хората. Силните тенденции към децентрализация на управлението, увеличаващата се роля на местното самоуправление и обществените организации, намаляването на обществените бюджети, съчетано с проблема за опазване на околната среда обуславят стремежа към алтернативни модели за развитие – каквото е публично-частното партньорство.

С нарастването на приложимостта на публично-частното партньорство като цяло, се повишават и очакванията по отношение на ползите, които училищното образование може да получи чрез прилагане на съвременни и утвърдени в обществено-икономическото пространство управленски решения. А и също така трябва да се има предвид, че активното глобализиране на отношенията повишава необходимостта от гражданско участие в процесите; засилва очакванията към училищното образование; фокусира взискателността към модернизирането на училището, в т.ч. по отношение менажиране на свободното време, подкрепата по хоризонтала за професионалистите и гъвкавите образователни форми; изисква икономическия рационализъм, а не бюрократизъм или теоретизъм.

Може да се предположи, че реализирането на публично-частното партньорство в училищното образование у нас се препятства от оперативни фактори, като:

- Изразено обществено съгласие (или по-скоро не-анализирано състояние на общественото мнение);

- Достатъчен капацитет на организации, които да изпълняват ролята на оператори на училищни услуги;

- Достатъчна политическа воля, в т.ч. ясно формулирана секторна политика за ПЧП;

- Страх от допускане на грешки и съответно желание всичко да се регламентира предварително със закон.

Логично е и наличните ресурси за образование да не са достатъчни, имено поради постоянно нарастващите очаквания и изисквания на икономическия свят и на обществеността. Защото точно училищното образование е онзи крайъгълен камък на социалния растеж, който формира личността, създава институционални, духовни и идеологични условия за изграждането на кадровия потенциал на обществото, възпитава гражданска позиция и отговорно отношение към държавата, ефективно използване на ресурсите и търсене на висока възвръщаемост както за отделния индивид, така и за обществото като цяло.

Но на база всичко казано до тук, аз вярвам, че местната власт в България е готова за публично-частно партньорство в училищното образование. Не виждам юридически пречки за това, имайки предвид съвременността на правната ни рамка, а и вече виждам много активни представители на неправителствени организации и частни дружества, които са действителни „агенти на промяната“ в образованието у нас. За мен образователната ни система има нужда от това партньорство и в тази връзка готовността й е вторичен въпрос, необходимостта е първичния. А и все пак публично-частното партньорство не е нестандартен подход в България поне от 20 години, по света от около 30, защо да е чужд на образованието?