12 мили в Егейско море: кога Гърция може да направи решаващата крачка?

След като Гърция за първи път изрично спомена – в дипломатически демарш към Турция – правото си да разшири териториалните си води до 12 морски мили, дебатът относно това как и, преди всичко, кога може да бъде упражнена такава възможност, разбираемо отново излезе на преден план, пише "Катимерини".

От 1995 г. насам Турция поддържа активна заплаха за война, в случай че Гърция предприеме подобна стъпка в Егейско море, като твърди, че то представлява специален случай на полузатворено море. Отивайки още по-далеч, Анкара твърди, че нито един гръцки остров няма право на териториални води извън шест морски мили, нито пък някой остров може да създава изключителна икономическа зона (ИИЗ) и континентален шелф. По този начин, що се отнася до териториалните води, Турция се стреми да запази статуквото в Егейско море, като едновременно с това оспорва статуса на суверенитет на многобройни острови (теорията за „сивите зони“) и правото на въоръжаване на няколко други, докато по отношение на суверенните права Анкара поддържа становището, че нашите острови нямат право на никаква ИИЗ или континентален шелф.

Следователно Гърция счита Турция за единствено отговорна, тъй като скандалните и умишлени погрешни тълкувания на морското право от страна на последната водят до правни изкривявания и, в крайна сметка, до непримиримост, която изключва дори и най-малката възможност за сближаване между двете страни, като същевременно се поддържа безпрецедентна заплаха от употреба на сила (casus belli).

Тази позиция обаче беше подкопана, докато не успяхме да сключим двустранни споразумения със съседните държави за определяне на границите на морските зони; това даде основание на Анкара да твърди, че и ние сме също толкова максималистични и непреклонни в позицията си, предвид неуспеха ни да намерим обща основа със съседните държави. Вследствие на това много от нашите чуждестранни партньори бяха скептични по отношение на истинските намерения на Гърция и имаха склонност да ни приравняват с Турция.

Споразумението с Италия за определяне на границите на множество зони – ясно и просто въпреки свързаните с това сложности

– последвано от гладкото разширяване на териториалните ни води до 12 морски мили в Йонийско море, и преди всичко споразумението за частично определяне на границите на ИИЗ с Египет, както и амбицията да се постигне подобно споразумение с Албания, промениха хода на нещата. На практика обаче процесите по очертаване на границите все още са в ход; не само с Албания, към която бяхме възложили прекалено големи надежди, но където въпросът е в застой от три години, но и с Либия и Турция, като се има предвид, че незаконният меморандум между тях представлява непреодолимо препятствие. Разбира се, съществува и перспективата за нови споразумения с Египет и Кипър. Засега сме сключили две споразумения вместо пет – или дори шест – и тъй като чуждестранните наблюдатели не обръщат внимание на подробностите или на това кой може да е виновен, имиджът ни в чужбина не е най-добрият възможен.

По същия начин престижът ни се подкопава, когато не успяваме да се позовем на разпоредбите на Конвенцията по морско право относно суверенитета ни. Авторитетът, уважението и, преди всичко, надеждното възпиращо въздействие се изграждат не толкова чрез компромис, колкото чрез решимостта на държавата. Въпреки това, мнението на някои – че Гърция трябва да разшири териториалните си води до 12 морски мили по цялата си територия с един ход, а не постепенно – се счита за контрапродуктивно и води до парализа. Предвид специфичните сложности, произтичащи не само от „casus belli“ на Турция, но преди всичко от широко разпространеното убеждение, че подобен ход би засегнал неблагоприятно международното корабоплаване и морските коридори, и че предприемането на нереалистичен курс на действие сега би ни превърнало в мишена и в крайна сметка би ни вкарало в капана на бездействието, засенчено от перспективата за негативни последствия.

Бихме могли съвсем добре да започнем от друга точка на гръцката територия и да разширим териториалните си води поетапно, като по този начин: а) упражним едностранното си право, вместо просто да се позоваваме на него, като постоянно отлагаме решенията за несигурно бъдеще (практика, която подкопава нашата надеждност и излъчва слабост както у дома, така и в чужбина); б) най-накрая опровергаем чрез действие турската позиция, че островите нямат право на териториални води извън шест морски мили; в) да покажем, че укрепването на военната ни мощ увеличава дипломатическото ни влияние, като по този начин по-ефективно подкрепя действията за отстояване на суверенитета и суверенните ни права; г) да позволим идеята да се утвърди както сред съюзниците, така и сред съперниците ни, че възнамеряваме да решим въпроса с териториалните ни води постепенно, но решително, подтиквайки ги да се приспособят съответно, като същевременно оставаме готови да предприемаме двустранни и многостранни инициативи за всеобхватно уреждане на други морски зони; и д) да си осигурим лост за постоянен и осезаем натиск срещу турските претенции, който да противодейства на натиска, упражняван върху нас чрез въпроса за „сивите зони“, исканията за демилитаризация и доктрината "Синя родина", като същевременно укрепим преговорната си позиция спрямо Анкара и подложим на изпитание неприемливия турски casus belli, когато бъдат изпълнени необходимите условия – като международната обстановка, съюзите и силна отбрана.

В крайна сметка трябва да използваме разширяването на териториалните ни води, за да спрем едностранните действия на Турция, като не ѝ позволим – както често се случва – да създаде свършен факт (колкото и незаконен да е той), който въпреки това води до осезаеми последствия. Разширяването на териториалните ни води е изключително сериозен въпрос, изискващ всеобхватен план, подходящо време и вътрешно единство; при никакви обстоятелства то не бива да се превръща в предмет на конфронтация или политическа експлоатация в контекста на предстоящите общи избори.