Една млада българска надежда в Канада. Първа част: Пътнико свиден

Вече пет дни сме тук. В Канада. Пътуването беше меко казано много вълнуващо. Излетяхме от София по тъмно, специално изгасиха лампите в салона, за да се насладим на гледката. Повярвайте, няма нищо по-красиво от нощна София от високо, кой каквото ще да разправя. Докато се чудихме кой булевард къде е, прелетяхме над родната кочинка.

След това се издигнахме високо-високо и дотам. Отдадохме се на дружен сън в самолета. Събудиха ни стюардесите за закуската, а после чак за обясненията на пилота за времето в английската столица.

Престоят в Лондон.... Нямам думи. Кацнахме на Гетуик. В сравнение с летище София е нещо огромно, но изобщо не можа да ни подготви за това, което ни чакаше на Хийтроу.

Но всичко по реда си. На летището имаше гигантска опашка пред имиграционните (дори американците се редят там, само EU паспорти минават ей-така). За наше голямо учудване редът дойде след около едва 20-тина минути. За около още десет ни оправиха транзитните визи и се насочихме към Хийтроу.

Между двете летища има редовни рейсчета, така че почти веднага се настанихме в едно от тях и дим да ни няма.

Едно от първите ни впечатления от мъглявия Албион бе разликата с българските служители – намусената митничарка в София има да изяде още 5-6 торби сол, докато стигне и най-пропадналия метач в лондонското метро, с когото сме имали възможността да приказваме.

Там всички си дават вид и се държат така, все едно да услужат, да обяснят и да помогнат, е целта и мечтата на живота им.

Та, покатерихме се на рейсчето, опитахме се да си откраднем още 1 час сън, но не би.

Минавахме по някаква околоградска магистрала, нещо като нашето околовръстно, но с такива гледки... Малки спретнати къщурки, май нямаха липи, но какви градини за сметка на това! И пътят беше поддържан, без нито една дупка. Всъщност настилката е доста странна - огромни бетонни плочи вместо асфалт, но това са подробности от пейзажа. Та стигнахме на Хийтроу, придобили малко увереност от краткото си пребиваване на Гетуик и познайте какво? Ами все едно се изгубихме. Необятен комплекс, а бяхме видели само ниво “Пристигащи“.

Понеже имахме няколко часа престой, си оставихме багажа на гардероб, взехме си карта на метрото и дим да ни няма. С рейсче се извозихме до най-близката станция на метрото (обясниха ни, че тази до летището е в ремонт), слязохме на Хайд парк и оттам лееееко се позагубихме.

Имайте предвид, че лондонското метро е много, ама много по-различно от софийското, и това не се отнася само за мотрисите. Има доста дълги участъци, в които се движихме на повърхността, и имахме възможността да разгледаме предградията на тъгъдък.

Както и да е, от Хайд парк някак си се ориентирахме и поехме пеша към Пикадили.

Това, което сме гледали по картинки, с нищо не може да се сравни с истината - огромни, ама наистина огромни билбордове накъдето и да се огледаш, невъобразим трафик, двуетажни червени автобусчета и черни таксита, едвам повярвах, че наистина го виждам с очите си.

От Пикадили се насочихме към Бъкингамския дворец, дори видяхме конниците за смяната на караула. Спряха цялото движение заради тях.

Порадвахме се отвън на Уестминстърското абатство, видяхме Биг Бен, Парламента, закусихме (или по-точно обядвахме) прави до Темза и се метнахме пак на метрото. Имахме малко време и решихме да го оползотворим с хвърляне на едно око на Тауър Бридж.

Хвърлихме му по едно-две очи на моста и като си погледнахме часовника - майко мила. В разходки, зяпане, ахкане и охкане бяха минали 3 часа и беше крайно време да се връщаме на летището. Оттам нататък не е интересно - чекиране, проверки, чакане, бординг, с две думи – скука.

Само за информация - в самолета имахме избор от около 15 филма, аз си избрах „Роботи“ и заспах на половината. Събудих се само за вечерята и след това - буквално 10 мин. преди кацането в Монреал.

След всички перипетии на летището едвам си намерихме багажа, метнахме се на едно такси и право в квартирата, където ни чакаха. Все още сме в почти празен апартамент, спим на матрак, сложен директно на земята, но успяхме да си откраднем две шкафчета. Тук при преместването хората оставят на улицата неща, които няма да им трябват, само минаваш и ги прибираш, ако не те е срам.

Самият град е нещо средно между европейски град и американски мегаполис. В центъра са само небостъргачи до небето, станциите на метрото са цели търговски комплекси, най-малките магазини са с размерите на Била.

Разстоянията изобщо не са за пешеходец - самодейното пазаруване ми отнема 30-40 мин. ходене в едната посока. Самият квартал обаче е много приятен. Личи му, че е по-беден и имигрантски, но е чист, със зелени градинки и всичко, както си трябва. Съкровището (мъжът ми, да поясня) скоро ще започва работа - гадна и мръсна, но поне ще имаме пари за наем.

Надявам се през това време да си намеря нещо добро, за да можем да се обзаведем с PC, цифров апарат и други глезотийки (не е смешно, трябва да стане, казах).

Очаквайте ново включване от нашия тест за оцеляване и успяване в Канада.

Виолета Дъбнишка