Духът духна

Духовете винаги са ме вълнували някак нездраво. Толкова много филми за духове съм гледала, толкова книги съм изчела, че вече всичко знам за тях и видя ли дух, няма начин да не го разпозная, а и да се запозная. Защото винаги съм искала да срещна дух очи в очи, да си поговорим, да се сприятелим, ако е възможно.

Знам аз, че в село Ковачевица, община Гърмен, близо до Гоце Делчев, има духове. В селото това се знае, а приятели са виждали дух там, да, до чешмата. Жена с бяла риза.

Ама тъй като, когато са я видели, една пъзла от групата се разпищяла, та жената – дух се подплашила и избягала и така и не успели да осъществят контакт с нея.

Аз сто пъти съм била в съседното село Огняново, но в Ковачевица не съм ходила. Този уикенд убедих трима приятели да дойдат с мен, уж за да се къпем в минералните басейни в Огняново. Не че не се къпахме, де. Основната ми цел обаче беше друга. Твърдо бях решила на всяка цена да видя духове или поне един, може и съвсем мъничко духче да е, ама да го видя.

Още от София подготвям аз почвата, създавам интерес у спътниците, разправям забавни истории с духове, разказвам за забележителното не само с духовете си село Ковачевица. Кафява табела сочи посоката към него, т.е. архитектурен и културен паметник е.

Паркираме се в село Огняново, вечеряме, после на клуб в Гоце Делчев, после успявам някак да склоня всички да потеглим за Ковачевица.

Пълнолуние. Полунощ. Идеално. Потривам доволна ръце аз.

Третокласен тесен и много разбит път води до там. 15 километра. За малко да се откажем още в началото... Все пак послушаха настоятелните ми молби и запъплихме нагоре под луната и зловещите гледки на урвите. И не съжалихме.

Наистина призрачно изглеждаше селото, огряно обилно от лунна светлина. Едно село, построено през 17 век и не помръднало и на йота оттогава: със старите си дървени и каменни постройки, с тесните калдъръмени улички... сякаш си в друг свят. Да видиш Ковачевица в една декемврийска пълнолунна нощ е неописуемо изживяване.

Тесният път лъкатуши бавно нагоре, виждат се дълбоки урви вляво, но не се вижда нито колко дълбоки са, нито какво има долу, усещането обаче е за нещо внушително. Призрачно. Знам, че в урвата тече река, че има три дълбоки вира и че гледката е изключително живописна. Обещавам си да ида пак по светло.

Селото е зад завоя. Вече е много късно. Минаваме покрай кръчмата „Синия вир“. Снимаме непрекъснато. Толкова интересни къщи, не вярваме, че всичко това е реално. Изглежда призрачно като във филм. Тихо и пусто. Видяхме кръчма да свети. Нахлуваме премръзнали. Вътре е топло и уютно. Чувстваме се като у дома си.

Поръчваме туршия, сланина и малиново вино. Виното е божествено. Ароматно, леко и опияняващо. Кръчмарите – мъж и жена – гостоприемни и дружелюбни, с охота разказват за селото, хората, легендите. Само дето нямало духове. Ама как да няма? Не се ли говори в селото? Не, не били чували? Хм... ама наши приятели са виждали... на чешмата... Къде е чешмата? Коя чешма? Има няколко. А такаааааа! Ми. Не знаем коя чешма... Има една в Горната махала, една в Долната, на центъра, на гробищата... Да! Тази на гробищата ще да е.

Тя е по пътя за гробищата, по улицата нагоре. Там, където спира погребалното шествие, за да си почине. Защото пътят нагоре е стръмен, та до чешмата има изравнено място, където поспират за малко и оставят ковчега.

Знаем как да стигнем, не бързаме. Още малиново вино. Ох, как отпуска. Огромна пещ, която топли цялата къща, че и радиатора във външната тоалетна. Може ли да посвирим на пианото? О, ама то било само за украса, ужасно раздрънканоооооо! Свирим джазови акорди, в джаза сме. Виното. Унасящо. Горещо. Разсъбличаме се.

Към 3 сутринта тръгваме. Нагоре към чешмата. Колата бавно пълзи... огради, зидове, чешма! Тя е. Паркираме с лице към чешмата, за да имаме видимост без да слизаме от колата. Загасяме фаровете, спираме музиката, притихваме.

Седим, втренчени в чешмата. Така съм се замаяла от виното, че виждам не една, а няколко жени с бели ризи. Танцуват. Другите не ги виждат обаче. Толкова ми се е развихрило въображението, така ми се иска да я видя, че я виждам отново. Не! Пак само аз я виждам...

Чакаме четвърт час мълчаливо, после си говорим за духове, после сменяме темата. През цялото време държа чешмата под око. Нищо.

След още половин час решаваме да тръгваме. Много ни се спи вече. Направихме каквото можахме, дух не се появи. Може да сме го уплашили с тая кола. Може аз да съм го стреснала със силата на мисълта и неистовото си желание за среща. Може това да не е била чешмата, която търсим. Може... всичко може.

Тръгнахме си. Без да включваме фаровете и мотора. Полекичка се плъзгаше колата по нанадолнището, почти безшумно. Седя с обърната назад глава. Премрежвам очи. Пак виждам жената, но нищо не казвам. Помахвам й за довиждане, помахва и тя, разсейвайки се в полумрака.