Там, тогава

Гаргите на гарата крякат, а влакът закъснява с 48 минути. Гонят ме от масата на кафенето, защото съм си купила горещ шоколад от другата лавка (лавките са 3, с по две маси и първо трябва да си избереш маса, след това – лавка, иначе те гонят).

Бавно, с горещия шоколад, се занасям към чакалнята. Вместо да седна на маса с някой от пияниците вън, предпочитам компанията на просяците вътре.

Изведнъж гаргите млъкват и изчезват. Става тихо. Не мога да си обясня как се изнесоха за части от секундата, сигурно имат програма, по която грачат на различно място в различни часове...

Имам нужда от обяснения. И обичам да ги давам...

Сигурно съм единственият човек, който е достатъчно тъп, за да живее в София и да идва на зъболекар в този малък град. Естествено, и за това си има обяснение. Но няма на кого да го дам..

Вместо това провеждам информативно-непринуден разговор с единия от скитниците в чакалнята. Може би не е скитник. Може би градските ми очи вече не различават беден селянин от скитник.

Жена е, всъщност. Полегнала е на дървената пейка върху два плика, от които се носи гадна миризма.

Пита ме “Четвъртък или петък е?”. Четвъртък. “А какво пиеш, кафе ли?”. Не, шоколад. Искаш ли? “Искам”. Подарявам й го. И без това не трябва нищо да слагам в устата си. Лекарството е още меко и мирише на камфор. Половината ми лице е парализирано от упойката...

Другият човек в чакалнята се размърдва. Мъж е,  дреме седнал. Бълнува “Ваню, Ваню”. Аз пиша. Имам чувствтото, че подреждам пиеса и когато стигна до някой от героите, той оживява.

Компанията се увеличава. Аз седя срещу таблото с разписанието, мъжът бълнува, жената пие горещ шоколад, влакът закъснява с 48 минути.

Изведнъж момиче се приближава от другия край на чакалнята:

- За първи път виждам котка да пее! ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВИЖДАМ КОТКА ДА ПЕЕ!!!

Подпира се на тефтера ми, приближава се до лицето ми и аз инстинктивно се притискам плътно до мръсната дървена пейка. Изстрелва:

-Дай една цигара!

Давам. Пита ме по-спокойно: “Виждала ли си котка да пее?”. Не, не съм. “Е*а си майката” - измрънква и излиза.

След малко я последвам. Опитвам да пуша. Не чувствам едната половина на лицето си и когато захапвам цигарата, димът се разпилява. Опитвам да стисна устни и да дръпна. Не става. Безчувствени са.

Ха! - мисля си – сега съм лоша мишена за всички добри целувачи от този град...

Тук се целувах за втори път. Първият беше в една далечна страна с руска изгряваща тийн-поп-звезда.

Тук се целунах за втори път. Тук за първи път стигнах втора база. С един приятел. Бях препушила, повръщах, след това – слънчоглед и билярд. Те бяха компания скейтъри, а аз имах обица на долната устна.

Бях единственото момиче, което движи с тях. За около 2 седмици всяко лято. В този град компаниите са или само момичешки, или само момчешки.

Та, повръщала бях за първи път от цигари, но онази вечер пак пушех, пиехме бира в парка, до езерото, където е сниман клипът на най-зловещо безсмислената песен в историята на българската поп-музика.

Целувахме се с него, така, приятелски и той ми бъркаше под блузката. В този град "втора база" не се счита за голям успех. На два метра друга девойка правеше свирка на приятеля му. По-късно забременя, май абортира, нещо такова ми се върти в главата. Девойката, не приятелят.

Така или иначе, тогава си мислех, че и втора база му е много. Защото сме приятели. А и той имаше криви зъби. Аз също – още тогава си правех зъбите тук. Всъщност, покрай това се запознахме – в кабинета на вуйчо ми.

После случайно го срещнах в центъра. С приятелите му. Пушихме трева, а аз ги очаровах, като говорех като циганка. Това беше “Очарователният номер”. Освен това се обличах като извънземно и носех обици тук-таме и много пръстени. Четях Уелш. Тъкмо бях гледала “Хлапета” за първи път. И говорех на “копеле”.

В този град да четеш Уелш, да говориш на копеле и да изглеждаш така, беше необикновено. Затова се намерихме с пичовете.

Играехме хек, те караха бордове, а аз се смеех как се потят само по задниците и панталоните им са мокри, все едно са се изпуснали.

Рисуваха и графити – между гарите. Понякога бомбеха някоя щора на магазин в центъра нощем. И ме учеха да бягам бързо с дюзи в ръце.

Веднъж седяхме на пейките в центъра и един от местните дилъри ни взе всичките пари. На следващия ден пак седяхме там, ситуацията се повтори, но пари нямахме. Бяхме ги скрили в гащите си. След това обаче моят приятел не ги намери. Много груби шеги отнесе. Мисля, че тогава ми стана симпатичен...

В този град няма кой знае какво да се прави. Понякога ходеха на “нощно спасяване на принцеси” в една зала за игри. През деня караха. Вечер се събирахме в една дупка с тежка музика, леки наркотици, табелки със смешни имена на стените и билярд. И понякога с него се целувахме.

Обещахме си да се оженим, ако не си изправим зъбите и останем грозни. Неговите и сега са криви. Една нощ го хванали да драска някаква витрина и съвсем ги изкривили.

Веднъж реши да ме разведе из града. Качихме се в един тролей и обикаляхме под неодобрителния поглед на лелката с билетчетата.

Не знам какво не одобряваше – моята къса коса на бодлички, неговите расти, обиците ми, неговите флешове, смъкнатите паталони или смелите ни тийн-целувки, при които се стремиш да оближеш гърлото на другия... Сигурно всичко това.

Върнахме се в центъра, пак отидохме до езерото и на шега се басирахме, че ни стиска да се съблечем чисто голи. Застанахме един срещу друг и дреха по дреха едновременно спечелихме баса.

На езерото, голи в една лятна вечер, от разстояние се гледахме в очите. Той се усмихваше. Тийнейджъри в курс по анатомия. След това се облякохме. На другия ден си тръгнах.

Оттогава сме се виждали няколко пъти.

Той учеше анимация, стана шампион по хек, после май монтираше дограми.

Винаги, когато идва в София, ми се обажда. Аз не му се обадих днес. Влакът идва.

Още от мен