La Tomatina или „Блъди Мери” по испански

Юрий Синьовски

ultravox@excite.com

В Буньол - малко градче на 38 км. от Валенсия - всяка последна сряда на август се разгаря прочутата La Tomatina – великанската доматена битка, за която светът после говори седмици наред...

Най-разпространената версия за появата на празника тръгва от „шега”, която местни младежи спретнали на уличен музикант, който според тях свирел фалшиво. Невинната закачка обаче прераснала в същинско меле...

Другата версия за появата на доматената война спряга за “кръстник” на събитието талантлив местен актьор, който не бил допуснат от градската управа до участие в карнавал. В пристъп на ярост талантът нападнал шествието с домати и така се стигнало до масов бой. Каквато и да е версията, La Tomatina, която привлича купонджии от цял свят, този август чукна 60 години!

Вечерта преди шоуто местните хотели се пукат по шевовете, претъпкани от журналисти се оказват и хотелчетата в двете съседни градчета – явно всички са в очакване на сигнал за атака на легендарното доматено меле.

Готов за минимални поражения, стъпвам на бойното поле и се присъединявам към общоприетия лозунг “Искаш ли да си червен и доволен – включи се в La Tomatina.

Около 30 000 местни и почти 10 000 приходящи сме окупирали местния площад Plaza del Pueblo още в девет сутринта готови за срещата с Дон Домат! Новак съм в битката, затова и недоумявам защо така трескаво се затварят врати и прозорци наоколо, спускат се щори, пакетират се с огромни найлони фасадите на къщите. Магазини и заведения пускат кепенци, върху тях се кове як талашит, сякаш се подготвя евакуация...

Само след час всички сгради наоколо са опаковани като в някакъв футуристичен проект на Кристо. С луд успех наоколо се продават водни очила, плувни шапки, дъждобрани, неопрени.

Мало и голямо се избива да купува атрибутите, сякаш ще плува, а няма да се бие с домати! И докато се чудя какво става, тълпата вече ме изтласква в центъра на площада, където на 10-метров пилон се мъдри огромен свински бут.

Вече почвам да мисля, че съм сбъркал фиестата – вместо тонове домати – парче бекон? “Доста ще има да почакаш до доматите” – уточнява руса тийнейджърка до мен. Тя ме светва, че за да стартира шоуто, първо някой трябва да свали висналата мръвка от върха на пилона. В следващия миг гърмовен тътен раздира небето и огнена феерия отваря заря посред бял ден!

Фиестата стартира, живо кълбо от десетина чифта крака, глави и ръце катери устремно стълба. Аха някой да стигне върха и от близката тераса охлаждат ентусиазма му с кофа ледена вода или десетки ръце го издърпват обратно долу...

Докато се чудя каква изобщо е идеята на тази борба, забелязвам приближаващата се камера на местната TV9, при това здраво пакетирана с найлон. След нея си пробива път и репортерка от Радио Буньол също прилежно обвита в найлони от глава до пети.

Започвам да проумявам учудения поглед на мацето до мен и въпроса - “Ти така ли смяташ да снимаш?”. Едва сега обръщам внимание на накацалите по тераси и покриви колеги и смътно започвам да усещам какво ме чака...

Да, но тълпата наоколо ми позволява движение само в една посока – напред. След почти едночасова борба пушената мръвка най-сетне е свалена и тълпата мигом започва да реве с пълно гърло “Акуа! Акуа! Акуа!” – вода, вода, вода...

Ситуацията ми се изяснява на секундата, но вече е късно – огромни маркучи от двете пожарни коли в центъра на площада се насочват към нас... Ето защо бяха всички тези очила, шапки, шнорхели и дъждобрани! Мощната струя ме отпраща на два метра, тълпата неистово крещи и не ми остава нищо друго, освен да се присъединя. Вир вода съм, в такова състояние са и международен паспорт, самолетен билет, фотоапарат, за който дори и не искам да се сещам какви пари струва... Но аз викам и куфея, скачам и се блъскам, в центъра на мелето съм. Искам вода!

Само след минута 40 000 мокри до кости души започват буквално да си дерат дрехите! Тишъртки и шорти хвърчат на поразия, мокрите парцали увисват по жици, покриви, стълбове, лепят се по паважа. Топлес мацки и полуголи мачовци са заформили страхотна водна фиеста!

Без тениска, само с една маратонка и мокър до кости се опитвам да се добера до най-блзкото магазинче, за да си издействам найлонов плик за спасяване на фотоапарата, когато кофа вода от втория етаж дави всякакви мои илюзии да продължа снимките.

След минута водните струи секват и още ошашавената тълпа запчва да реве “Керемос томатес, керемос томатес” - искаме домати! Най-сетне, доматите!!! Бял тир “Волво” се покзва зад ъгъла, зад него пъпли втори, трети... Петте открити камиона докарват тълпата до делириум.

Вече мирише на истинска битка и човешката вълна се отприщва с епохалния рев “Арибааааааа”, тоест “напред”. Цунамито ме запраща покрай пъплещия едва-едва камион, първата кофа домати вече е върху ми...

Сори, ама така не става. Не съм бил толкова път за това! Само след миг вече съм горе. До колене съм в размекната доматена каша, греба с кофата и изливам пюрето върху онези долу. Така е - който се качил-качил, неуспелите събират червените бомби от земята и замерят всичко живо край себе си. Доматеният дъжд се лее безпощадно от камионите, колкото изхвърля долу, двойно се връща горе при мен...

По дяволите, следващия път задължително ще си купя очила за плуване! Не виждам абсолютно нищо, но пълня и хвърлям, пълня и хвърлям, докато тези 30-тина човека, дето сме горе изпразваме 20 тона домати за има-няма половин час.

Смъквам се долу, в каша съм до колене, домати се разплескват неспирно по лицето, ръцете, врата, гърба ми. Всеки мята и удря без да гледа, важно е само да уцели!

Чувствам се като бучка лед в чаша “Блъди Мери”, липсват ми само водката и черният пипер. Тълпата ме блъска напред, назад, вляво, вдясно... Въргалям се в река от доматено пюре, вода, кал, други подозрителни съставки, но бомбардирам както и колкото мога.

Доматен, мокър, кален с колене и лакти лазя и си пробивам път и аз не знам за къде. Стигам някак до пакетиран в найлони магазин да аудио-видео техника и след настойчиво блъскане по вратата и “входна такса” от 20 евро вече съм на покрива при камерите.

Гледката е потресаваща – пет камиона със 120 тона домати и 40 000 мераклии плуват в огромна доматена река. Колегите до мен смаяно ме гледат, докато с последни сили се опитвам да направя няколко кадъра. Не вярвам на очите си, но апаратът ми работи! Супер, знаех си, че японците са № 1.

Поемам дъх и само след миг пак съм на улицата. Отново се въргалям в доматената шир, хвърлям и мятам каквото сваря, в центъра сам на една шантава и шумна война. Тук няма победители и победени, всички са твои приятели, не се сърдиш на никой, тук си за да се веселиш! Мъже и жени, юноши и деца щуреят и лудуват, стремят се да наваксат всички пропуснати игри.

Ритане, блъскане, джапане, мокрене и викане тук не само, че не са забранени – напротив, задължителни са! Всички са суперщастливи и свръхдоволни. И с право - La Tomatina не е просто испански празник, не е просто местна фиеста. Това е празникът на всички, които искат и знаят как да се веселят!

Час след началото, няколко пиро ракети и мощен гърмеж слагат край на “кървавата” война. Мощно “Оле!” разтърсва Буньол, всички наоколо се прегръщаме и целуваме. Понасяме се към централната част на града, за да се включим във финалното шествие. Импровизирани душове има под всяка тераса - достатъчно е само да застанеш отдолу и да извикаш “Акуа!”, в замяна на което получаваш кофа-две вода и си чисто нов.

Шествието минава през целия град и завършва на площада. Следва ред на разопаковането – отключват се врати, отварят се прозорци и кепенци, махат се найлони и градът отново оживява. С гребла, лопати, кофи и маркучи, участници и наблюдатели започват голямото почистване.

На помощ идват и местните пожарникари, въоръжени с гигантски камион “прахосмукачка”, който буквално изсмуква червените потоци от улиците на града. След по-малко от час Буньол блести от чистота, няма следа нито от страховитата битка, нито от кървавите реки.

Бирарии и кафета вече са претъпкани, сангрията се лее нон стоп. Навалицата отмаря по пейки, тротоари, градинки, после купонът продължава типично по испански - цял следобед, вечерта, до полунощ...

Любопитки

• От съображения за сигурност, доматите за битката предварително се замразяват и след това размразяват, за да станат меки и удобни за бой.

• От 1980 година доматите  се осигуряват от общината на Буньол, преди това участниците са се снабдявали с “бомби” от домовете си. По 6 000 евро средно струва доматената битка на общината.

• La Tomatina е официално вписана в книгата на световните рекорди “Гинес” като най-голямата в света ежегодна битка с хранителни продукти! Подобни война има само на още едно място в света – Италия. В малко градче в южната част на Ботуша през лятото се млатят с цели портокали, а по Велкиден – с варени яйца.

• По данни на полицията в Буньол, най-голямото меле досега е било през 2002 година. Тогава в сражението са участвали 45 000 хиляди души, които са унищожили 140 тона домати.

• Жителите на Буньол посвещават битката на светеца Sant Lluis Bertran, който е официалeн покровител на града