Който не работи... спи повече

Любимата ми новина от седмицата не е, че България може да приеме трима или четирима бежанци от Северна Африка и така да демонстрира европейската си солидарност. Изобщо не.

Нито, че перничани най-после ще стигат до София само за 10 минути на промоционална цена от 9 милиона евро на километър. Любимата ми родна вест е статистиката, произведена от НСИ по отношение бита (и душевността) на българския народ.

Според официалните данни средно на ден българинът работи по 7 часа и 19 минути. За да е средно, това означава, че на всеки работил 14 часа, се пада по един, който дори не е станал от леглото.

Означава още, че 8-часовият работен ден е легенда. Означава не просто, че работят малко българи, а че и тия дето работят, работят малко. А малцината, които работят много, не са статистически значими. И до тук говорим само за количествената страна на нещата.

Какво и как прави българинът, докато е на работа е съвсем отделен въпрос. Че производителността на труда ни е ниска и трябва да се повиши не е новина. И само, ако се повиши, може да има увеличение на заплатите, както наскоро се разбраха и лидерите на 25 европейски страни, включително България, в така нареченият Пакт Евро +. То е като в готвенето- ако сготвиш повече, ще ядеш повече. Но не би, оказва се. 

Според коментарите на новината в интернет, причината за малкото работа са малките заплати. Лично аз не срещнах нито едно мнение с обратната корелация- че за да получаваме повече, трябва да работим повече.

„За тия заплати пак добре, че изобщо им работим” беше може би най-популярният коментар по темата. Две неща правят впечатление в тази позиция. Едното е, че качеството и количеството на работата зависи от заплатата и второто е местоимението ИМ (на тях). Да ги анализираме последователно.

Предполага се, че постъпвайки на работа, човек знае каква заплата ще получава и преценява устройва ли го или не. Уговорката е, че тази преценка трябва да се направи според длъжността, компетентностите и отговорностите, които тя предполага, а не според лелеяния от работещия стандарт на живот.

Ето ви житейска случка за пример. В хранителен магазин чистачка е клекнала и бърше пода. Оплаква се на минаваща наблизо касиерка, че я боли гърбът и е дошла на работа в 6 сутринта, и за какво- за жълти стотинки. Да беше учила, можеше да станеш касиерка и да седиш, невъзмутимо отвърна другата.

Относно израза „им работим”, т.е. на тях, на работодателите, също може да се разсъждава. Познавам хора, които приемат работата си и компанията си като своя лична кауза, те не работят за някого, а за себе си, защото се чувстват реализирани, полезни, приобщени.

Това не пречи понякога да не харесват началника си или да имат претенции за по-висока заплата при определени условия, но тези неща по никакъв начин не влияят върху работата им.

Защото човек трябва да прави това, което обича и ако го прави, да го прави както трябва, поне от самоуважение. Както се казва в една хубава книга, „Всичко, което си струва да се направи, си струва да се направи добре”. Очевидно, обаче, описаните от мен хора са именно онова статистически незначително малцинство, което трудно личи сред мнозинството, оплакващо се, че „им” работи за жълти стотинки.  

Уловката е, че ако човек си обича работата и смята, че трудът е нещо повече от средство да си купиш храна или кола, обикновено работи много. Така се получава просто. Той не отброява секундите до края на работното време, не се интересува дали е почивен ден, често се лишава от сън, за да довърши нещо важно.

Докато обратната позиция (те ме лъжат, че ми плащат, а аз ги лъжа, че работя) е доста по-изгодна в определен смисъл. Първо, пестят се усилия. Второ, освобождава се време- според посочената статистика българите отделят 12 часа и 20 минути на ден за за лични грижи! В това време влизат 9 часа и 14 минути сън.

Аз лично не познавам човек, който спи толкова, но явно има доста хора, които компенсират моето лично недоспиване. Онзи ден например чух едно момиче да обяснява, че не ходи на училище, а предпочита да се явява на изпити като частна ученичка, защото не можело да става рано.

Обяснението на този феномен (защото според мен подобно отношение си е феномен, емблематичен за съвременната действителност) е в следните статистически данни: за учене, четене и игри с децата се отделят 1 час и 7 минути дневно. Т.е. родителите от една страна трябва да общуват с децата си, да говорят с тях, да се интересуват от тях.

От друга, да дават личен пример, не само с четенето на книги. Когато обаче човек прекарва 2 часа и 43 минути на ден преде телевизора, той няма как паралелно с това да рита топка със сина си или да чете приказка на дъщеря си. Въпреки че време има- българите имали по 4 часа и 25 минути свободно време на ден! (Г-да статистици, моля дефинирайте свободно време!)

Отгоре на всичко в тези четири часа и половина не влиза времето, отделяно за хранене- 2 часа и 8 минути на ден! За два часа мога да напиша статия, да изгладя пране, натрупало се за 2 седмици (и как само 6% от жените гладят, останалите как се оправят?!), да сготвя супа, второ и десерт за петима души, да изгледам един филм, да си доспя...Но за ядене?! Ако приемем пак, че е средно, значи някои отделят и повече!

Знам, че се получава противоречие- хем цитирам статистиката, хем я коментирам, хем не й вярвам. Противоречието идва от това, че не се откривам вътре. Вероятно много от вас също. Това обаче не означава, че данните не са верни. Просто в статистиката, както и в демокрацията, решаващо е мнозинството.