Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

Малко писатели и поети в новата история на Америка са достигали култов статус. И много малко от тях са постигали френетично обожание от милиони фенове по света. Безспорно един от тях е Хенри Чарлс Буковски или както е известен с писателското си име Чарлс Буковски, a за феновете - просто Ханк.

Като негов отявлен почитател от доста години, притежавам почти всичките му стихосбирки в оригинал, както и книгите му с проза. Фенщината ми стигна до там, че през 2009 г. посетих апартамента му на 5124 Де Лонгпре Авеню, Лос Анжелис, в който той е живял повече от 15 години. Точно там написва най-известните си творби.

През същата година, в един бар в Сан Франциско, по време на поетично четене, се запознах със скулпторката Линда Кинг, негова дългогодишна приятелка и прототип на Линда Ванс от романа „Жени”.

Поговорихме си, докато поетите четяха, изпихме няколко бири. Линда сподели, че след раздялата си с Буковски, рядко е посягала към негова книга. Мисля, че я разбрах.

В България Чарлс Буковски се радва на голяма популярност сред читателите, а и е обект на нестихваща имитация, като стил и начин на писане сред младите и не дотолкова, писатели и поети.

Последната книга на Чарлс Буковски, която излезе на българския пазар е„Капитанът отиде на обяд и моряците превзеха кораба.” Впрочем, дългите заглавия не са нещо необичайно в библиографията на Буковски („Свири пиян на пианото като на перкусии, докато пръстите не започнат да кървят”, „Процеждайки се през лудостта в търсена на думата, изречението, начинът” и др.).

„Капитанът отиде на обяд и моряците превзеха кораба” е писана в периода 1991-1993 г., т.е. завършена е една година преди смъртта на писателя и е издадена посмъртно.

Това е своеобразен дневник, в който е описан животът на 70-годишен писател, изпълнен с алкохол, нахални фенове и почти всекидневните посещения на хиподрума – неговата страст.

Стилът на писане не се различава особено от този на 40-годишния Буковски. Философията и разбирането за живота, читателите, поезията, хората и литературата, като цяло не са се променили с годините.

Докато разгръщаме страниците ние попадаме в личния свят на този човек. Това всъщност е колаборация между Буковски и още една ъндърграунд легенда – художника Робърт Кръм. Но главният герой е самият писател.

По забавен и стилен начин той разказва и ни оплита, докато смъртта неусетно се приближава към него. Пренася ни през спомените си, през миналото си на бедняк, лузър и анти-конформист, за да се стигне до живота на преуспелия писател, живеещ в голяма къща в скъп квартал в Лос Анжелис.
Много от най-големите почитатели на Буковски казваха, че след като започва да печели пари от писането си, след като се мести в голямата къща с джакузи и пише сценарии за Холивуд, вече се е продал и писането му не „струва.” Този малък писателски дневник ги опроверга напълно!

Неговият горчив мизантропски мироглед относно феновете му, съседите, чиновниците, писателите и почти цялото човечество, като цяло е привлекателен и изключително забавен, но е така, защото е достигнал до момента, в който може да защити тезите си от висотата на своя 70-годишен опит.

Старият, обрулен от годините мъж е доста по-интересен от своя 30-годишен предшественик потънал в депресия, тъга и влачещ се из мрачните блата на живота.

Много малко съвременни автори са в състояние да предложат подобен непретенциозен и в същото време дълбоко проникновен поглед към живота. Книгата започва с обичайните за Буковски духовите бележки и размисли за хазарта, алкохола и жените, и добива трагични тонове, когато на писателя е поставена страшната диагноза – левкемия.

Но големият писател и поет Чарлс Буковски винаги е живял на ръба и винаги е очаквал нещо, което да го „отнесе!”

Ето и някои примери от житейската философия на Ханк взети от тази книга:
„Повечето хора не са готови за смъртта. Тя ги шокира, ужасява ги. По дяволите, изобщо не би трябвало да я има. Аз нося смъртта в левия си джоб. Понякога я изваждам и й говоря: Здрасти, бейби, как си? Кога ще дойдеш за мен? Ще те чакам.”

Или „Тия типове си мислят, че за да имаш душа, непременно трябва да си прикован за кръста и да кървиш. Искат да те видят полуобезумял, олигавен. Писнало ми е от този кръст, до гуша ми е дошло. Ако мога да остана далеч от него, имам предостатъчно неща да се занимавам. Прекалено много. Нека те да се качат на кръста, ще ги поздравя. Само че болката не пише книги, писателят ги пише".