Децата на Чернобил – 30 години след трагедията

Пощенските кутии така, както са били оставени преди 30 години. Снимка: Reuters

11 / 18

Днес се навършват точно 30 години от аварията на ядрената централа в Чернобил.

Тези, които са живели и работили в близост до централата, е трябвало да се евакуират за три дни. Животът им след това обаче се превръща в 30-годишно изгнание.

На сутринта на 26 април 1986 г. никой не подозира, че авария в 4-ти реактор на централата ще се превърне в най-страшната ядрена авария в света.

"Беше толкова топло, времето беше прекрасно", спомня си Елена Куприянова от Припят, която тогава е едва 12-годишна.

50-хилядното градче е само част от огромната радиоактивна зона, която остава необитаема след аварията.

"Всички плодови дръвчета цъфтяха и се чудих - какво означава радиация? Навън беше толкова хубаво, нищо не се виждаше", разказва 42-годишната Елена пред Ройтерс.

Семейството на Елена и още 50 хиляди души от града са транспортирани с автобуси, извън града, на 27 април. Казано им било да си вземат само най-важните неща, защото ще се върнат в Припят след три дни. Затова и семейството на Елена взели само документи и малък куфар.

"Много е тъжно, че толкова човешки животи са разрешени, а такъв красив град днес е разрушен. Трудно ми е", споделя тя при завръщането си в родното място.

Съпругът на Зоя Перевозченко, Валерий, работил като бригадир във фаталния реактор. Досетила се, че се е случило нещо, когато не се върнал след нощна смяна.

"Спомням си, че се чудих защо има толкова много хора с маски, като е толкова топло", разказва 66-годишната жена. "Не ни казваха нищо, беше тайна. А децата тичаха боси из локвите", допълва Зоя.

Намерила мъжа си в местна клиника. Оказало се, че е бил изложен на фатална доза радиация, изгорила лицето и тялото му. Бил целият червен.

Транспортирали Валерий в Москва за лечение. Умрял 45 дни по-късно. Така той станал един от 31 души, които починали от остра лъчева болест, непосредствено след аварията.

Днес Зоя живее в Киев заедно с двете си дъщери.  Завръщайки се в Припят, построен през 70те години, Зоя трудно успява да си спомни къде е апартаментът им.

"Едва го намерих, всичко е една гора, дърветата растат по улиците, има и по покривите", констатира тя.

Всички стаи в апартамента на Зоя са празни, а стъклата по прозорците са разрушени. Като всичко наоколо.

Валентина Йермакова, също живяла в Припят, се дразни, че личните им вещи, оставени през 1986 г., днес ги няма.

Макар че е забранено да се изнася каквото и да е от радиоактивната зона, голямо количество от преносимите предмети са били контрабадно изнесени от антиквари.

"Заключихме апартамента, когато си тръгнахме. Крадците не са успели да влезат и са разбили вратата", предполага тя.

"Влизаш вътре и плачеш, не можеш да останеш безразличен", допълва Валентина. Съпругът й работил в централата и починал няколко години след аварията. Причината - радиацията. Въпреки това обаче Валентина усеща Припят за свой дом.

"Ходя тук и познавам всичко - това е улица "Ленин", това е магазин "Дъга". Малък град е, всичко ни е познато", показва тя.