Стармър не е Чърчил: Защо Великобритания е лош съюзник на САЩ?

Британският премиер Киър Стармър "не е Уинстън Чърчил", заяви наскоро президентът Доналд Тръмп. За Обединеното кралство проблемът е, че тази оценка изглежда все по-трудна за оспорване. Именно това е основната теза в анализ на The Wall Street Journal, според който събитията от последните дни са извадили на показ както слабостите на Стармър като лидер, така и ограничените възможности на Великобритания като съюзник на САЩ.

Според изданието непосредственият повод за раздразнението на Тръмп е неясната и колеблива линия на британския премиер по отношение на конфликта с Иран. Първоначално Стармър се е противопоставил на използването на бази на Кралските военновъздушни сили от САЩ по време на американско-израелската въздушна операция, а впоследствие е дал сигнали, че подобен ход все пак може да бъде допуснат. Междувременно база на британските ВВС в Кипър е била атакувана с ирански дронове, което е накарало правителството да изпрати разрушител на Кралските военноморски сили, за да подсигури обекта. Според анализа това развитие е поставило неудобни въпроси за реалните способности на британската армия и за ограниченията, пред които тя е изправена.

Подобна нерешителност трудно вдъхва увереност, особено когато става дума за лидер на ядрена държава в момент на международна криза. Част от обяснението, според The Wall Street Journal, се крие в личния стил на Стармър. Като юрист по образование той изглежда има склонност да разчленява проблемите на по-малки елементи и да ги разглежда продължително един по един. Този подход обаче, според анализа, затруднява възприемането на цялостната картина - както във вътрешната икономическа политика, така и във външните отношения. Като пример се посочва правното колебание на премиера дали британски бази могат да бъдат използвани за "настъпателни", а не само за "отбранителни" действия.

Според изданието лидер, който не успява да види по-широкия контекст, трудно може да задава ясна политическа посока. От идването на власт на лейбъристкото правителство през юли 2024 г. управлението, според анализа, се движи между нерешителност и провали. Липсата на последователна визия за икономиката, външната политика и други важни сфери е довела до непрекъснато лутане между различни идеи. Сред тях са били умерени социални реформи или предложения за по-високи данъци за британските пъбове, като голяма част от тези намерения са били изоставяни още при първите признаци на обществен натиск.

В анализа се посочва, че именно тази обща слабост обяснява и неуверената реакция на Стармър по темата Иран. Първият важен фактор е икономическият натиск. Британската икономика продължава да е в затруднено положение, а това е ясно видимо и за избирателите. Периодичните положителни сигнали се оказват краткотрайни, растежът почти винаги е по-нисък от очакваното, а инфлацията остава устойчива. В страната се засилва усещането за песимизъм, което според изданието се отразява и в по-слабите оценки за лейбъристите по икономическите въпроси.

Допълнителен натиск идва и от състоянието на публичните финанси. Големите социални разходи ограничават възможностите за повече инвестиции в отбрана. Според The Wall Street Journal именно тук е един от ключовите източници на колебанията на Стармър по отношение на Иран. Все по-ясно ставало, че британското правителство трудно ще успее да изпълни обещанията си за увеличаване на военните разходи през следващите години.

Вторият голям проблем, очертан в анализа, е сериозното вътрешно напрежение в Лейбъристката партия. Според изданието Стармър среща затруднения да задържи партията единна почти по всички важни теми. По въпроса за евентуално участие на Великобритания в удари срещу Иран вече се виждали признаци, че премиерът може да има проблем дори да осигури подкрепа сред собствените си депутати, ако темата стигне до гласуване в парламента.

Напрежението в партията се е увеличило допълнително след загуба на частични парламентарни избори от възраждащата се Зелена партия. В район в северозападна Англия, приеман доскоро за сигурен за лейбъристите, подкрепата за тях е спаднала с около 25 процентни пункта спрямо общите избори през 2024 г. В същото време Зелените са увеличили резултата си с над 27 пункта, а десният протестен проект "Реформ" също е отбелязал сериозен ръст.

Според анализа решаващ фактор за този резултат вероятно е била промяната в нагласите на голямата мюсюлманска общност в района, която се е насочила към Зелените и се е отдръпнала от лейбъристите. Много представители на партията, според изданието, се страхуват да не отблъснат този електорат. Този страх се засилвал и от активисти и ислямистки групи, които често се представят като изразители на "мюсюлманския вот".

Сравнението с Уинстън Чърчил, според The Wall Street Journal, не е случайно. Когато през 1940 г. той поема лидерството на консерваторите и става премиер, също наследява партия, дълбоко разделена отвътре. Със силна лична убеденост и изключителни ораторски качества обаче успява да мобилизира страната за тежки жертви по време на война. Според анализа малцина днес биха повярвали, че Стармър е способен на подобно лидерство. Същото, според изданието, важи и за повечето европейски лидери.

В по-широк план случилото се във Великобритания през последната седмица се разглежда като илюстрация за това как една държава може да се окаже слаб съюзник на Съединените щати. Анализът отбелязва, че подобни тенденции се забелязват и в други части на Европа. Проблемът не е само в конкретни различия по икономически или военни въпроси. Близкото съюзничество не означава пълно съвпадение по всички теми, макар че според изданието администрацията на Тръмп понякога се държи така, сякаш именно това очаква.

Според The Wall Street Journal по-дълбоката слабост на Европа е в това, че континентът все още не е успял ясно да формулира как вижда себе си и ролята си в света, нито да подреди ресурсите си така, че да действа последователно според собствените си убеждения. Именно вторият проблем - способността да превърне намеренията си в реална сила - е определен като най-сериозния дефицит. Дори да се появи лидер, готов да поеме инициативата, икономически отслабена и политически колеблива държава като Великобритания трудно би могла да упражнява решаващо влияние.

А изводът е, че Европа може и да има нужда от нов Чърчил, но вероятно ще ѝ е необходима и много по-дълбока промяна от това.