Операция "Епична ярост" е потресаващо арогантна, а ядрен удар би означавал Армагедон

Ще погледнат ли историците назад към войната на Доналд Тръмп в Иран като далновиден стратегически ход, предназначен да неутрализира Китай като конкурент на Америка, като го ограничи от евтиния ирански петрол (след като го остави без венецуелския му петрол)?

Като се има предвид представянето на Америка досега във войната по избор на Тръмп и нейната арогантност в Иран, това е малко вероятно. За пореден път американски президент започна война в Близкия изток без представа как ще завърши войната и без видима стратегия, дори и да има крайна цел.

Чували сме Тръмп да изисква "безусловна капитулация", да призовава иранския народ да се въстане и да свали режима. Той ни е казвал по различни начини, че войната е за унищожаване на ядрения капацитет на Иран (същият този капацитет, за който ни каза, че е бил "заличен" миналия юни) и военния му капацитет.

През последните две седмици САЩ и техният съюзник Израел са ангажирани със систематично индустриално унищожаване на иранската армия. Има съобщения за дезертьорство от войници, обслужващи ирански ракети. Дим се издига над развалините в иранските градове и жертвите сред цивилното население се увеличават, включително най-малко 170 души, убити в девическо училище от американска ракета "Томахоук", изстреляна под егидата на Пийт Хегсет - крайно неприемливия така наречен "военен секретар" на САЩ, който може би все още ще съжалява за обявяването на правилата за действие като "глупави".

Междувременно, далеч от това да го разтърси до мозъка на костите си, иранският режим се задълбочава и е още по-решен да се съпротивлява на "великия Сатана". Неспособна да се справи със силата на САЩ и Израел, атакуваната страна се фокусира върху ахилесовата пета на Америка - Ормузкия проток, през който в нормални времена преминават около 20% от световния петрол.

Как това изненада САЩ?

Основно преди започването на каквато и да е военна операция е военното планиране на въздействията от втори и трети ред, за да бъде готова за неочакваното, на принципа, че врагът винаги има право на глас. Операция "Епична ярост" обаче изглежда, беше стартирана с такава потресаваща арогантност, че Америка изглежда е била изненадана, когато Иран започна ответна регионална война в Персийския залив и затвори Ормузкия проток с последващото незабавно покачване на цената на петрола.

Предположението беше очевидно - бомбардировачът ще спечели войната. Но американските военни ръководители са забравили уроците на историята: неуспеха на Луфтвафе да сломи британския морал в Блица, последвалия неуспех на бомбардировките на съюзниците да сломи германския морал по време на войната и, в наше време, неуспеха на Путин да сломи украинския морал с терористичните си бомбардировки.

И сега Тръмп има проблем. Америка може да печели битката за тактически бомбардировки, но докато Ормузкият проток е затворен за корабоплаване, цените на петрола ще продължат да се покачват рязко, причинявайки глобален икономически срив, а Тръмп ще ръководи стратегическа катастрофа. Може би сме на път да станем свидетели на перфектния пример за максимата на Сун Дзъ: "тактика без стратегия е шумът преди поражението".

Изправен пред тази реалност, Тръмп сега оказва натиск върху съюзниците си да се намесят в подкрепа на САЩ, но заплахата му, че "бъдещето за НАТО ще бъде много лошо", ако съюзниците от НАТО не отговорят на исканията му, остава нечута. Не е изненадващо, като се има предвид, че самият Тръмп на практика хвърли НАТО под водната линия през януари със заплахата си за военни действия срещу Дания заради Гренландия.

В момента доверието в ангажимента на САЩ към колективната отбрана на НАТО вече беше разбито от Хегсет и Ванс на миналогодишната Мюнхенска конференция по сигурност и на срещата на министрите на отбраната в Брюксел през февруари, да не говорим за подкрепата на Тръмп на обвинения във военнопрестъпление Путин в геноцидната му война в Украйна и усилията му да принуди Украйна да капитулира пред руските искания.

И така, накъде може да се насочи войната в Иран оттук нататък?

Тръмп може да има късмет и да постигне целта за неутрализиране на ракетните и ядрени възможности на Иран, като в рамките на четири до шест седмици обяви победа. Но това би било пожелателно мислене, като се има предвид, че Иран изключва преговори под обстрел, твърдолинейните елементи доминират във вземането на решения по време на война, да не говорим за пълната липса на каквито и да било доказателства за разпад на режима или масови дезертьори.

Също толкова вероятна е продължителна изтощителна борба, тъй като Иран поддържа асиметричния натиск с дронове, прокси мрежи (както в Ирак) и продължаващи икономически смущения. Америка ще продължи да се бори да превърне военния си успех в политически резултати, докато Иран държи картите, като контролира Ормузкия проток.

Но не изключвайте ескалации. Едно мащабно морско и въздушно усилие, предприето от време на време, може да ескортира конвои през пролива, но ако САЩ искат да овладеят контрола над него за известно време, е трудно да се види как това може да се направи без осигуряване на бреговата линия, което изисква мащабна десантна и сухопътна операция.

Освен това, разочаровани от отказа на Иран да капитулира, САЩ и Израел биха могли да разширят сухопътните операции, за да постигнат смяна на режима. Реториката на Тръмп за "безусловна капитулация" и отказът на Хегсет да изключи сухопътни операции сочат в тази посока. Мащабът на усилията, необходими за поход към Техеран, е умопомрачителен, както и потенциалните последици, които биха накарали войните в Ирак или Виетнам да изглеждат като пикник на плюшено мече. Мярка за ужаса, който би могъл да се разгърне, може да се прецени от спекулациите за разполагането на ядрено устройство от Израел, последствието от което би било променящ света армагедон в Иран.

Подобни разговори също така гарантират, че когато се появи възможност, както би станало, ако Тръмп се оттегли, иранският режим ще се стреми към създаването на ядрен капацитет с нова енергия, както би направил всеки друг режим, изправен пред американска агресия.

И така, какво трябва да направят Великобритания и нейните европейски съюзници сега?

Харесва ни или не, Великобритания и нашите европейски съюзници имат силен коз в тази битка. Нашите съюзници в Персийския залив са под атака. Британските, френските и италианските сили в Ирак бяха атакувани от дронове, както и суверенната база на Великобритания в Кипър. Противовъздушната отбрана на НАТО свали ракети, влизащи в турското въздушно пространство, а морските комуникационни линии на НАТО са застрашени от блокадата на Ормузкия проток и атаките срещу корабоплаване в Червено море от проирански хути в Йемен. Британските интереси, както и интересите на нашите европейски и други съюзници, са застрашени.

Не е в интерес на Великобритания или съюзниците ѝ обаче да бъдат въвличани във войната на Тръмп. Това е моментът, в който, както Марк Карни, министър-председателят на Канада,каза в Давос, "средните сили" трябва да се обединят, за да обединят идеите и ресурсите си и да намерят начин за повторно отваряне на Ормузкия проток за корабоплаване. Преди всичко обаче те трябва да държат Америка на една ръка разстояние и да не се въвличат в това, което би могло да се превърне в катастрофа.

Накрая, трябва да се направи залог и европейците и Канада трябва да осъзнаят, че заедно трябва да "европеизират" и "канадизират" алианса НАТО. Светът, в който САЩ водеха трансатлантическите отношения в установяването на глобалния ред, основан на правила, е изчезнал завинаги и няма да се върне.

Както Карни каза в Давос, "това е разрив, а не преход". Въпреки това ще отнеме време, за да се премине към такъв нов модел съюз. Най-вече ще са необходими енергия, решителност, честно лидерство и жертвоготовност, за да се намали зависимостта от САЩ чрез експоненциално увеличаване на инвестициите в отбрана.

Дали Стармър е човекът, който може да направи това? Той говори за националния интерес, но няма план да го реализира и се преструва, че правителството му прави най-голямото увеличение на разходите за отбрана на Обединеното кралство от Студената война насам, като същевременно съкращава бюджета за отбрана, за да плаща за все повече социални помощи. Това не е лидерство с честността и почтеността, от които Великобритания се нуждае и заслужава в този критичен момент. Това е сигнал за добродетел.

Анализът е на генерал сър Ричард Ширеф, бивш заместник-върховен главнокомандващ на съюзническите сили на НАТО в Европа, за The Independent.