Защо ултиматумът на Доналд Тръмп към Иран крие риск от ескалация?

Американският президент отправи 48-часов ултиматум към Техеран или да отвори Ормузкия проток, или да види как САЩ бомбардират електроцентралите му, започвайки с „най-голямата“.

Има много малък шанс иранците да се отдръпнат, тъй като те откриха, че контролът над Ормузкия проток им дава силата да държат световната икономика като откуп.

Конфликтът може да ескалира в разширяване на енергийната война между Иран, САЩ и техните съюзници от Персийския залив, като САЩ ще трябва да избират между удвояване на усилията за премахване на режима или преговори за споразумение с Иран, пише Марк Чемпиън, колумнист на Bloomberg.

В рамките на един уикенд Доналд Тръмп премина от заявление, че военните му цели в Иран са постигнати и скоро ще „отслабне“, до отправяне на 48-часов ултиматум към Техеран или да отвори Ормузкия проток, или да види как САЩ бомбардират електроцентралите му, започвайки с „най-голямата“.

Американският президент има определено смесена репутация в изпълнението на заплахи и спазването на крайни срокове, но тази е толкова кратка и точна, че трябва да се вземе насериозно. Логиката е очевидна: След като започна войната, Тръмп сега може да я спечели само като продължи, докато поне Иран не е в състояние да застраши трафика на танкери през Ормуз. И все пак няма гаранции, че ще успее, а ескалиращите последици от обявяването на открит сезон за улов на критична енергийна инфраструктура биха били огромни.

Има много малък шанс иранците да се откажат. Десетилетия наред те държаха заплахата от затваряне на пролива в резерв, без никога да смеят да го направят, от страх да не предизвикат американско-израелска атака, насочена към края на Ислямската република. Това се случи така или иначе и със затварянето на Ормузкия проток те направиха откритие, което не може да бъде забравено: Географията и развитието на съвременната война им позволяват да контролират кой влиза и излиза, и това им дава силата да държат световната икономика като откуп.

Във война, която САЩ и Израел печелят с пълна сила във военно отношение, командирите на Корпуса на гвардейците на ислямската революция, които сега де факто контролират Иран, нямат намерение да се откажат от най-добрата си карта. Задушаването на Ормузкия проток е асиметричната сила, която им позволява да оказват натиск върху САЩ, дори когато лидерите на Ислямската република, противовъздушната отбрана, флотът, ракетните арсенали и командването и контролът са разбити.

Ако Тръмп смята, че заплахата от удар върху иранското производство на електроенергия ще ги накара да преосмислят, той все още не разбира врага си. Това са мъже, които използваха атаки с човешки вълни, за да осуетят инвазията през 1980 г. от по-добре въоръжената армия на Ирак и продължиха борбата шест години по-дълго, отколкото имаше някакъв стратегически смисъл. Те бяха горчиво разочаровани, когато тогавашният върховен лидер аятолах Рухолах Хомейни обяви края на войната през 1988 г., пред лицето на икономически колапс и използването на химически оръжия от Ирак за избиване на тийнейджърите, хвърляни срещу него.

Същите тези командири на Корпуса на гвардейците на ислямската революция (КГР) оттогава водят ариергардни действия срещу собственото си население. Ирано-иракската война означаваше, че нещастието, изпитвано от много иранци заради отвличането от Хомейни на революцията от 1979 г. - която започна като съвместно начинание на либерали и комунисти, както и на ислямисти - никога не можа да се разиграе. След войната поредица от умерени президенти се опитаха да дадат приоритет на икономическото развитие и реинтеграцията в световната икономика, но успехът би означавал изпълнение на условията на САЩ за помирение, които хардлайнерите постоянно блокираха. Когато беше необходимо, КГР беше готова да избива собствените си граждани с хиляди, за да постигне своето.

Тези мъже няма да се откажат от борбата само защото Тръмп заплашва производството на електроенергия в Иран, ход, който би бил много по-вреден за населението като цяло, отколкото за КГР. Освен това, както показва иранският отговор на заплахата на Тръмп, те вярват, че могат да отвърнат на удара, обещавайки да ударят свързаната със САЩ и Израел инфраструктура за обезсоляване на вода и енергетика в Персийския залив. Ако тази война и руската инвазия в Украйна са ни научили на нещо, то е, че вероятно могат.

Ако това се случи, арабските държави от Персийския залив ще се изправят пред същата повратна точка, пред която се изправи Иран по отношение на Ормузкия регион - където вече нямаше смисъл да проявява сдържаност, защото заплахата, която искаха да възпрат, беше реализирана. Досега те се въздържаха от отговор на иранските атаки с дронове и ракети. Те го направиха, защото искат войната да приключи, без да се разпростира върху цялата водна и енергийна инфраструктура, потенциална екзистенциална заплаха. Нито пък искаха да ускорят краха на държавата в миналото.

Невъзможно е да се предвиди с увереност как ще се развие този конфликт,

не на последно място, защото Тръмп изглежда е планирал бърза победа и сега трябва да я компенсира в движение. Но изборът му стана двоичен. Той може или да удвои усилията си за премахване на режима и пълно унищожаване на способността му да отвърне на удара, или да договори споразумение с противник, който - по ирония на съдбата и въпреки всички впечатляващи успехи на американските и израелските военни - има по-голямо предимство за преговори в този момент, отколкото преди войната.

Знаците не предвещават нищо добро за кратък конфликт или за световните пазари и икономики. Искането на Пентагона до Конгреса да предостави допълнителни 200 милиарда долара за военните усилия предполага времева рамка от месеци, а не от дни. По същия начин новината, че експедиционен корпус от американски морски пехотинци е на път към Персийския залив, би подсказала, че е в ход планиране на някаква наземна операция. Това не е очевиден знак за „свеждане на темпото“. И ако целта е остров Харг, това е едновременно висок риск за участващите морски пехотинци и, както отбелязва моят колега Хавиер Блас, не е панацея, ако успее.

Разширяването на енергийната война между Иран, САЩ и техните съюзници от Персийския залив сега изглежда по-вероятно, отколкото не. Но ако това се случи, то не трябва да включва иранската атомна електроцентрала в Бушер. Това е гражданско съоръжение, отдавна под международна инспекция, което не представлява заплаха от разпространение, тъй като цялото отработено ядрено гориво се изпраща в чужбина. Освен това, ако САЩ нанесат удар, това ще бъде първият път в историята, когато една нация умишлено бомбардира работещ ядрен реактор.

Дори президентът на Русия Владимир Путин не е предприел подобна стъпка в Украйна. Човек трябва да предположи, че САЩ никога не биха я обмислили.