Войната на Нетаняху, мирът на Тръмп

Въздушната кампания на Израел срещу Иран отново се засилва, с удари в и около Техеран във вторник, дори когато президентът на САЩ Доналд Тръмп заявява, че се очертава дипломатическа отклонение, а с това и основно напрежение в алианса.

Йерусалим е ангажиран с постоянен военен натиск върху иранския режим, докато Вашингтон, обгорен от спираловидните цени на петрола, сигнализира за желание за преговори и път към деескалация.

Конфликтът започна като съвместно усилие на САЩ и Израел, но може да завърши като тест за това кой всъщност определя стратегията, когато приоритетите на съюзниците се различават.

С Тръмп публично рекламира преговори, докато Израел ескалира, въпросът е дали Вашингтон режисира събитията или е увлечен от тях, пише Newsweek.

Израелският премиер Бенямин Нетаняху отдавна представя Иран като екзистенциална заплаха, която изисква постоянен военен натиск. Неговата позиция е последователна: Отслабване на възможностите на Иран с течение на времето, дори това да означава многократни ескалации.

В понеделник Нетаняху повтори, че ударите ще продължат в Иран и Ливан, казвайки, че „предстоят още“, дори когато разговорите за дипломация набират скорост във Вашингтон.

Тръмп, за разлика от него, сигнализира за предпочитание към принудителна дипломация.

Той отложи ударите по иранската енергийна инфраструктура, като се позова на „продуктивни разговори“ и намекна, че е имало контакт с висши ирански фигури, твърдения, които Техеран публично отрече.

Въпреки това, последователността е ясна. Тръмп иска да поддържа натиск, но да избягва стъпки, които биха могли да затворят вратата към преговорите или да предизвикат по-широк икономически шок, който би се отразил силно на американските избиратели чрез инфлация.

Това отразява структурно разделение. Подходът на Израел наподобява това, което анализаторите често описват като „косене на тревата“ – периодични удари, предназначени да държат противниците извън равновесие.

Съединените щати, с по-широки глобални ангажименти и излагане на енергийните пазари, са по-склонни да търсят изход, след като основните цели са изпълнени или рисковете започнат да надвишават печалбите. Координирането на начина, по който започва война, е едно предизвикателство. Съгласуването кога да се спре е съвсем друго.Концепцията за капан помага да се обясни напрежението. В теорията на алианса тя се отнася до начина, по който възприятията и решенията на заплахата на по-малкия партньор могат да ограничат избора на по-големия съюзник, което прави по-нататъшното участие трудно за избягване. В този конфликт тази динамика е видима от самото начало. Участието на САЩ често се характеризира не толкова като отговор на директен американски casus belli, колкото като следствие от действията на Израел и провокирания от тях отговор. Белият дом и Тел Авив отрекоха подобни твърдения. След като Вашингтон сигнализира, че ще застане твърдо зад Израел, това намалява страха на Израел от изоставяне, но също така отслабва стимула за калибриране на ескалацията в съответствие с предпочитанията на САЩ.

Това създава дилема за Тръмп. Настоящата му позиция, отлагане на определени удари, докато насърчава преговорите, може да се тълкува като опит за повторно утвърждаване на контрола върху ескалацията.

И все пак бойното поле е споделено, както и последствията. Иранският отговор вече достигна Израел и части от Персийския залив, докато заплахите за корабоплаването през Ормузкия проток продължават да обезпокояват световните енергийни пазари.

Израелските удари по газовото находище Южен Парс, които накараха Тръмп да си осигури уверението на Нетаняху, че това няма да се повтори, бяха показателен пример.

Капанът за САЩ е колко трудно може да бъде излизането, ако Израел дефинира победата по-широко от Вашингтон и по този начин предприеме действия за удължаване на войната, което евентуално ще доведе до това Тръмп да остане участник по-дълго, отколкото би искал.

Когато Тръмп и Нетаняху се разминават

Връзката между Тръмп и Нетаняху винаги е смесвала съгласие с търкания. Тръмп е описвал Нетаняху като „нелесен“, въпреки че е хвалил това като източник на величието си като лидер. Нетаняху често е тласкал Вашингтон към по-твърда линия по отношение на Иран, докато Тръмп е балансирал позициите си.

Това напрежение се проявява отново във войната. Подходът на Нетаняху дава приоритет на постоянния натиск, докато този на Тръмп набляга на лостовете и времето, търсейки възможности за дипломация, когато възникнат.

И двамата мъже се възприемат като решаващи играчи, но техните определения за успех не винаги са едни и същи.

По време на 12-дневната война през 2025 г. Тръмп публично смъмри Израел след очевидни нарушения на примирието, предупреждавайки срещу подновяване на бомбардировките и изразявайки разочарование с необичайно директни думи.

Той се намеси директно при Нетаняху, когато примирието се разклати, след което обяви примирието непокътнато.

Когато обявява отваряне на дипломатически преговори, той очаква съюзниците да се обединят или поне да не го подкопават. Това също така показа, че е готов да окаже както публичен, така и частен натиск върху Израел, когато смята, че е необходимо.

Сега, през март 2026 г., същият модел се разгръща.

Тръмп се позиционира като посредник в сключването на сделки, докато продължаващите удари на Израел рискуват да усложнят този наратив. Ако дипломацията се провали, Тръмп може да изглежда неефективен. Ако Израел се оттегли твърде рано, Нетаняху рискува да остави Иран недостатъчно отслабен. Теорията за алианса предполага, че по-малките съюзници могат да упражняват прекомерно влияние, особено в ранните етапи на конфликта. Но балансът на силите все още има значение.

САЩ запазват огромно военно, финансово и дипломатическо влияние и в крайна сметка контролират собственото си ниво на ангажираност. Нетаняху може да удължи кампанията и да оформи непосредствената ѝ посока. Но той не може да диктува колко дълго Съединените щати ще останат ангажирани с ескалацията.

Ако Тръмп заключи, че дипломацията обслужва по-добре интересите на САЩ от продължителна въздушна кампания, той разполага с инструментите да наложи промяна, независимо дали чрез натиск, сдържаност или предефиниране на целите.

Това не гарантира чист резултат. Различните крайни цели рядко се разрешават без търкания. Но това подсказва, че въпреки рисковете от заклещване, Вашингтон не е бездействащ.

В този смисъл тази война може би ще следва познат модел. Може да започне с войната на Нетаняху, оформена от възприятието за заплаха и неотложността на Израел.

Но е вероятно тя да приключи, ако приключи скоро, по условията на Тръмп, не защото двамата лидери са съгласни за Иран, а защото само единият в крайна сметка решава докъде ще стигнат САЩ.