Писателят Димо Райков: Светът няма друг изход за оцеляване, освен да бъде добър

Писателят Димо Райков живее от години в Париж. И миналата година бе един от най-вдъхновените хора по време на Олимпийските игри във френската столица, както и на последвалата Параолимпиада. Това вдъхновение намери своето продължение в книгата му „Моето лудо олимпийско лято“. Книга, която не излезе безпрепятствено, книга написана и с цената на здравето. Книга, която го върна след шест години в България. Каква България видя той, защо според него в литературата има "диктатура на партизанлъка" и за своята 20-а книга - Димо Райков пред Dnes.bg.

Последните олимпийски игри се проведоха в Париж, където живеете от дълги години. Какво ви провокира да напишете книга?

Как какво? Та как може един писател, който обича спорта, а и човешкото проявление в него на страстта към възвисяване, да остане безразличен към такова чудо като Олимпийските игри и да не хване перото... Да видиш с очите, но и със сърцето си как хора от цялата планета са изпълнили стадионите и залите, улиците, как светят очите им, как се радват на победите на своите, но и на чуждите, как пеят и танцуват заедно, че и прегърнати с полицаи и жандармеристи от също различни страни, как два месеца Градът на Светлината бе, не, не е силна тази дума, обезумял от радостта  от докосването между хора, които надали друг път щяха да се видят, е, как да не напишеш книга! Че тя сама идва, направо те връхлита.

Да си свидетел на Олимпиадата и Параолимпиадата е дар свише! Още повече и когато си се родил  българин. Когато половината ти живот е бил в онова време на граници и телени заграждения, когато не си си и дори  представял, че някой ден ще бъдеш чак в Париж, а и ще имаш възможност да присъстваш на Олимпийските игри от първия, та до последния им ден! 

Как може един писател  да изтърве такъв шанс?

Има и още един много личен момент, който също ме караше да изтръпвам месеци преди огромното събитие. В разгара на Олимпиадата аз щях да навърша 70 години. Е, това не бе ли знак Божи? Как да си писател и да не превъзмогнеш всичко, за да не напишеш книга? Книга, с която да споделиш със своя читател онова, което  те е разлюляло през това вълшебно олимпийско лято. Да бъде и той  свидетел  на Олимпийските игри, това чудо на света, чрез  теб, чрез очите, сърцето и възхищението на един писател-свидетел, и то негов  сънародник, със сходен  манталитет, с подобна  нагласа за виждане на света. Затова и не мислех за себе си, дори и когато дни преди откриването на Олимпиадата ме нападна с нож група ученици в един парижки парк. Тези момчета, иначе трептящи от здраве, красиви, дългокоси като моята младост, ме обградиха и едното от тях опря нож о корема ми, искайки телефона ми, всъщност целта на грабежа. Маскираните парижанчета, с разширените от дрогата очи, ми причиниха такъв стрес, който, ако не живеех вече с предстоящата книга, едва ли  бих преживял. Но устоях,  превъзмогнах страшната болка от докосването на ножа на тези 16 – 17-годишни озлобени от живота деца, за да бъда после със същия стар, почти развален, но все пак вършещ работа телефон, от първата до последната минута на игрите. 

Бях като в  един почти  нереален свят. Толкова щастлив, че летях – от ранна сутрин, до след полунощ. Бях забравил да се храня нормално, колко сандвичи съм изял, колко пържени картофки. Дремвах два-три часа и пак тръгвах. А всеки, който е бил в Париж, знае какво представлява транспортът тук, може да си представи как се намира скъп и прескъп билет за състезанията, как се чака на огромни опашки да влезеш в стадиони и зали, как в тази взривна суматоха и страхотни мерки за сигурност можеш да направиш уникални снимки, интервюта... И аз, въпреки възрастта си, въпреки болките на тялото, въпреки неотминалия все още стрес от Ножа, успях. И бях не само част от игрите, от този празник на Духа, не само пряк свидетел на куп състезания, събития, срещи с шампиони, но и техен  летописец. Уморен понякога, признавам си, съсипан от изтръпване и болка, аз напрягах до скъсване седемдесетгодишното си тяло, карах го да се подчинява на пеещата ми от възторг толкова млада тези дни душа и да възкръсва, за да продължавам да пиша своята олимпийска книга. За да я предоставя после на моята България, за да поеме и тя от Светлината на Париж 2024, да стане по-добра, по-справедлива, по-усмихната. Да, като тези момчета и момичета, които аз видях как се състезават вдъхновено, като  този свят, дошъл от различните краища на Планетата, за да празнува вечността  на олимпийските вибрации.

Да, през всичките дни на Олимпийските игри аз исках, изобщо немислейки за себе си, да... мисля за моите сънародници, които нямаха моето щастие да бъдат преки свидетели на игрите, а и изобщо да нямат никаква информация за Параолимпиадата, тъй като България, незнайно защо, се оказа май единствената държава в света, която няма акредитирани журналисти на игрите на параолимпийците! И аз, сам, със собствени средства, по собствено желание, самонапрягайки се, трябваше да отсрамя една цяла държава заради срамното ѝ отношение към едни чудесни млади хора на честта и достойнството като нашия шампион, например, Ружди Ружди, когото цял стохиляден „Стад дьо Франс“ аплодира, а нямаше и една българска медия да отрази блясъка на сълзите му на фона на нашия трикольор...

И накрая – сега, когато лежа болен, следствие на преумората от преживяното по време на игрите, както и от омразата, която срещнах у голяма част от моите сънародници относно Олимпиадата (четях почти всички обиди в интернет, особено за откриването, и настръхвах), както и от лошото и пренебрежително отношение на едно голямо и уж демократично издателство, все неща, които почти умъртвиха в зародиш моята книга, въпреки всичко, да, въпреки всичко аз пак мисля, и то твърдо убедено, че не можех да постъпя по друг начин.

Не можех да поема цялата олимпийска красота егоистично, само за себе си, да я скрия, обиден и разочарован, и да си кажа – насила хубост не става, щом не искат, щом искат да са слепи, защо да си причинявам и още мъка по издаването.
 
Но аз, Димо Райков, момчето от Странджа, момчето от оная стара, често наричана „комунистическа“ и нарочвана все за виновник за днешното дередже на страната ни, генерация, която обаче винаги е държала на думата си, не можех така да постъпя. Защото щях да нараня и лиша моите най-верни читатели-приятели, които чрез своите скромни, но от сърце дарения ме подпомагаха и ми даваха кураж да пиша. Не можех да не издам, макар и в бутиков тираж, книгата и заради мама Янка и татко Петко, които знаех как чакат с нетърпение да я „разлистят“ - там, на небето... Не можех да не направя всичко, дори и с цената на здраве и унижение, моето „лято“ да се роди, най-накрая и заради мен самия. Цели 50 години творчески път не съм отстъпвал пред непрекъснатите трудности, които ме съпътстваха почти навсякъде и винаги, защото в България почти не е позволено на дете на майка-чистачка и татко-миньор, и то оттам, от далечна Странджа, от Границата, да бъде наравно с ония хора на словото от жълтите плочки от центъра на София, не съм се пречупвал и в най-тежките моменти в живота ми, та сега ли...

И ето - олимпийската ми книга, книгата за една докосната Мечта, е факт. И в полет! Въпреки. И „напук“ на това, че почти  нито една бг-медия, с едно-две изключения, както и държавна и спортна институция, нито една от федерациите, от Олимпийския  ни комитет, от разните НПО-та не й е обърнаха до днес  внимание.

Но аз съм сигурен в бъдещето на "Моето лудо олимпийско лято", защото раждах своята двадесета „рожба“ със сърце и за... сърцата на все още останалите в моята страна хора на честта и достойнството, все извечни човешки неща, за които спортът и Олимпийските игри са вдъхновение и любов.

В краткото време, което имах, само два-три дни, след издаването на книгата, аз успях да откликна на поканата на учениците от 54-то СОУ в София за среща в часа на г-жа Анета Спасова и видях очите на осмокласниците. Чистите очи на бъдещето на България! И усетих от тази кратка среща, че моята книга за Превъзмогването е книга на бъдещето и за бъдещето. Че тя е обичана. И това ми стига. И е най-красивата награда за моите усилия. Защото  когато една книга е обичана, тя се „усмихва“ и става ориентир. И един човек тя да промени към по-добро, си заслужава своето раждане, своите родилни мъки.

Спортните резултати са ясни, но до какво ще могат да се докоснат читателите?

Вижте, аз съм, да, така да се каже, спортен човек. Тренирал съм гимнастика, борба, футбол, обичам игрите, в почти всяка от моите двадесет вече книги могат да се открият спортни елементи, автор съм на придобилата огромна популярност и преписвана непрекъснато книга за Гунди – „Сини сърца“,  винаги съм живеел с вибрациите на спорта. Но аз съм и професионален писател вече 50 години. От 2003 г., когато бях принуден да напусна тежко болен работата си, та чак досега, аз почти съм бил безработен, но пишещ всеки ден и успях да прибавя 15 още книги към предишните 5.

Всеки, който е написал и публикувал и една книга, знае какво значи това. Също така всеки ден изпращах от Париж по няколко големи публицистични текста, които почти всички медии у нас използваха и продължават да използват безплатно, а телевизиите и радиата непрекъснато ме канеха, щом нещо се случи във френската столица. Така че моите рецептори никога не са ме подвеждали и винаги, при всяка от книгите ми, са задавали и нужния ритъм, и най-точната атмосфера и форма на повествованието. 

Затова в книгата ще видите и моя дневник по дни, че и часове през всеки от олимпийските и параолимпийските дни, какво и как съм го видял и преживял, атмосфера, мачове, състезания, ще прочетете и отделни разкази за онова, което ме е развълнувало, за уникални моменти от игрите – в залите, но и по улиците на Париж, ще се докоснете и до моите герои от игрите, например, Селин Дион, отделни състезатели като Габриелзиньо, безръкото и без нозе бразилско момче, което плуваше като амфибия само с торса си и завоюва куп златни медали, в книгата има и публицистични критични коментари, тоест, всичко. Има и страници за това как в дните между Олимпиадата и Параолимпиадата френският народ и светът се простиха с големия Ален Делон. Книгата ми всъщност е една амалгама от текстове от различни жанрове. Един „меланж“, както наричат французите една многообразна и многопластова творба. Един своеобразен и уникален роман за Вдъхновението, което възвисява! 

Всъщност можеше ли по друг начин, освен с вдъхновение и възторг, да се напише една такава книга за този „взрив“ от емоции, този врящ коктейл от вибрации, усмивки, сълзи, прегръдки и доброта, какъвто всъщност представляваха Олимпийските игри Париж 2024!

Тук искам да отбележа и още нещо специално. Наред с емоциите на Олимпиадата аз разкривам пред читателя и прелестта на Параолимпиадата. Обикновено зрители,  журналисти и писатели подценяват Параолимпиадата за сметка на  Олимпиадата. В моята книга Параолимпиадата е наравно, дори частта за нея надвишава  по обем и възторг частта за Олимпиадата. Защото аз видях нещо, което никога досега не е било! Видях препълнени зали със зрители, които възторжено подкрепяха сакатите спортисти. Видях вълни от съпричастност и любов. Видях такива сцени, които просто ме парализираха и ми показаха, че човекът изначално е добър и петимен за докосване и погалване. Видях как хора без ръце и крака се състезаваха все едно са с нормална физика.

Никога няма да забравя закриването на Параолимпиадата, успях, въпреки драконовските мерки за сигурност, да се вмъкна в сектора на състезателите-параолимпийци и видях накрая, при последните акорди на зашеметяващия концерт как спортистите в колички за инвалиди се изправяха с огън в очите и играеха Танца, който в този момент  играеше целият стадион от здрави и прави люде... Това бе вълшебен и неповторим момент! Когато здрави и болни хора от цял свят, хора с късмет и без късмет в живота, бяха едно цяло, бяха една Усмивка! Заедно. И толкова добри. „Светещи“! Превъзмогването. Всъщност това бе моят главен герой на книгата ми и на самите тези вдъхновяващи игри – за мен това бе Думата, мотото на Париж 2024! Превъзмогването!

Признавам си – това преживяване ми костваше много. Много физическо пренапрягане и болка, ето, ще Ви кажа нещо лично – аз живеех почти безразсъдно това лято, почти изоставих съветите на моите лекари, които след поредица от операции ми подариха още време за живеене, нямаше как да спазвам режим при този задъхан, почти 24-часов ритъм. И получих следствие пренапрежението херния, която трябва сега да оперирам, както и много натрупана умора, 
Но пък това, което изживях, това, до което се докоснах директно, с очите и сърцето си, бе толкова голямо и светло, та всичко останало за мен нямаше и няма значение. 

Аз станах автор на единствената засега, и то не само в моята страна, художествена книга за Олимпийските игри Париж 2024! И както ми каза мой приятел, френски писател, когото уча на български език:

„Твоята книга, Димо, е книга-усмивка, книга на едно голямо българско сърце!“.

Това е. И колкото и да се опитват лошите хора у нас, особено оторизираните от Задкулисието издатели и писатели, да ѝ пречат, „Моето лудо олимпийско лято“ е факт! И лети! И ще лети! Защото е написана със сърце. И с обич. И за обич! Още от първия миг, когато стоях онемял, макар и цял прогизнал от дъжда на откриването, слушащ усмихнат и очарован Селин Дион на брега на Сена, да, срещу кулите на Консиержи, аз усетих, че това е Божият дар за преживените мъки от мен, бедното странджанско момче, тръгнало още 15-годишно с цената на всичко към Мечтата си – Париж! Затова и „родих“ тази книга. За да покажа душата на Париж през това лято. Не цифри, не класации, не резултати, за тях има толкова информация по медиите и интернет, а душата, нейните вибрации, внезапните спирания на едно човешко сърце, моето, на един влюбен в спорта и човешкото в човека български писател, живеещ от години в столицата на Франция. И като финал – Усмивката. Усмивката на Париж, която стопли света и му показа, че Животът, този наш временен и лъжовен човешки живот, не е само егоизъм, алчност и нараняване на другия, а и  любов. Любов...    

Никога не бях виждал единствения в света човек-град така и толкова усмихнат. И вибриращ! Градът на Любовта сияееше! И бе много мил. Всъщност през тези вдъхновяващи дни Париж бе територията на магията, вълшебното място, нереално и идеално, живеещо като химера, като блян само в най-смелите представи на най-красивите умове на човечеството.
    
Париж 2024 всъщност бе една песен. И едни вълни. Емблемите на Олимпийските игри. Емблемите на Добротата. Емблемите на Човечността. И аз не можех, нямах право да не напиша тази книга, не можех да не направя съпричастни моите българи към това чудо! Каквото и колкото и да ми струва. И устоях. И успях. И съм щастлив!            

"Моето лудо олимпийско лято"... Коя беше най-открояващата се лудост по време на игрите?

Всичко бе като сън. Вълшебен сън. Всъщност най-голямата „лудост“ на Олимпийските игри Париж 2024 бе... нагледното показване, това се опитах и аз да утая и внуша в книгата си, че най-ценното за съвременния човек не са големите открития в технологиите и науката, а отстояването и връщането към изначалните морални ценности – добротата и човечността. Това за мен бе най-голямата „лудост“ на игрите в Париж – в разгара на ерата на Изкуствения интелект, в стъписването от него, да, тъкмо в това шокиращо време, Париж 2024 показа, че светът е свят, докато запазва човешкото в себе си. Човешкото... Да, това за мен бе най-голямата „лудост“ на Парижката олимпиада – тя показа на човека, че  той е и трябва да остане Господарят на света! Че човешкото съпричастие и любовта към ближния са  пътят, единственият път към безсмъртието на човешкия ни род!

Няма как да не стигнем до неприятните седмици, в които получихте и откази за издаване на книгата. Имаше ли момент, в който да сте искали да се откажете и как се разви сагата впоследствие?

А, седмици, цели месеци изгубено време, цялата пролет, цялото лято, половината есен на тази година... Вижте, още след Откриването аз, понеже следях всичко, което става у нас, видях какви мнения и коментари се изсипаха в медиите и особено в социалните мрежи. Залпове от омраза. И имах едно наум. Но, признавам си, не очаквах, че омразата е толкова трайна и голяма и че е обхванала не само традиционните критици-„патриотари“. Тя си личеше дори и у някои приятели, претендиращи, че са модерни люде-демократи – поглед настрани, нежелание за разговор по темата. Знам отдавна, че няма смисъл да караш човек, който не иска да вижда, да прогледне, но все пак, заради огромния си труд, а и заради моята наивност, а и, нека да си го кажа, глупост, аз реших да издам книгата. И я издадох. Жестоко трудно. Почти примряла. Но я издадох. Жива.

Иначе вече съм разказал за стреса, който преживях с издаването. И той бе почти до края. Книгата излезе цели шест месеца и половина след окончателната й готовност за печат. Стоя месеци наред  в едно голямо издателство, през това време ми казваха оттам, че вътрешните рецензии били положителни, че имали много работа, че чакали редакционен съвет. И само дни преди рождения ми ден на 31 юли, след цели три месеца и половина чакане, редакторът ми писа във Фейсбук, че книгата, въпреки положителните отзиви на рецензентите и на самия него, въпреки безспорните художествени качества на ръкописа, след дълга, двучасова дискусия, той е отхвърлен, понеже Търговският отдел категорично бил против книга със сюжет от Олимпийските игри в Париж, обосновавайки се, че творба с такава тематика нямала шанс да набере и дори минимален тираж, понеже в България нямало интерес към спорта и в частност към Олимпиадата, а и вече било минало доста време от нея.

Цели три месеца и половина чакане. Отношение към един писател с 50-годишно непрекъснато участие в литературния живот на България. Да, не спирам и сега пак да се питам - ами как се отнасят тези хора към съвсем неизвестните млади автори, които тепърва тръгват в литературата. Колко ли чакат те, ако не са от техните хора. Да си призная, наистина бях шокиран. Не от връщането на ръкописа ми, а от начина на отношение, от елементарните мотиви  за отказа, писах съобщение на шефа на издателството, сам той писател, печатащ книгите си в издателството, на което е началник. Да ми обясни ситуацията, той дори не си направи труда да ми отговори. Едно момче от онази генерация, на която пусках първите разкази и стихове във в."Студентска трибуна", където работех в ония години и която сега генерация командва литературния процес у нас.

Бях наистина пред отказване, но заради моите читатели, които ме подкрепиха за написването на книгата и питаха непрекъснато за нея, реших сам да я издам. И попаднах в още по-голяма кошмар, за който не желая изобщо да говоря. Да, повече не искам да говоря. Само ще кажа, че няколко дни след успеха на българските волейболисти същото издателство, чийто Търговски отдел отхвърли единствената книга за Олимпийските игри в Париж под претекст, че българинът нямал интерес към спорта, отпечата светкавично книга за един от тях, волейболистите ни, тоест за спорта, който уж българинът не обичал...

Няма сега да занимавам читателите повече с този кошмар. Но тези хора, повечето от които са на възрастта на моята дъщеря, че и доста по-малки, би трябвало поне да се замислят, ако така безцеремонно продължават да се държат с авторите. Аз зная какво говоря. Цял живот съм бил редактор, и то в най-трудни времена, но никога не съм си позволявал да се подигравам с труда на който и да е автор. Както  и да е. Моя грешка, допусната единствено от желанието  ми книгата да достигне до колкото се може повече българи, понеже аз без голямо издателство не можех  сам, живеейки  в чужбина, да разпространявам книгата си. А исках тя да достигне до повече сънародници.

Но, здраве да е. Аз  съм „гърмян заек“, винаги всичко при мен е идвало по възможно най-трудния начин, винаги повече време съм отделял не за написването, а за преодоляването на завистта на тези, които ми пречат, незнайно защо. Но сега, през цялото време, си задавам въпроса -  как в такава атмосфера издават младите и непознати автори? Как „пробиват“ в тази оплетена мрежа, например, тези от тях, които, както аз едно време, тръгват от далечната провинция, без връзки и стаж в тарикатлъка, и попадат в мрежата  от партийност, партизанлък, търговска алчност, приятелски завери.

Само ще кажа, че никога досега българската литература не е била в такова плачевно състояние, толкова превзета и завладяна от неколцина назначени и фаворизирани автори. Дори във времето на Левчев и Джагаров обикновеният писател можеше да намери начин поне да диша, имаше честни и смели писатели като Радой Ралин, Ефрем Каранфилов, Йордан Вълчев, Иван Радоев и други, които не мълчаха, а защитаваха писателското име и подкрепяха младите. Никога досега не е имало подобно чудо, дори и по времето на тоталитаризма. Никога не е имало такъв страх. Такова мълчание сред пишещите. Такава елитарност. И такава надменност на „посочените“ към останалите от гилдията. И такъв партизанлък. Вижте как са се разделили пишещите – на няколко писателски съюза, на  „комунисти“ и „демократи“. На два лагера, взаимно непонасящи се. Днес, след цели 36 години от началото на „филма“, наречен „преход“.

Преди време имах надежда, че все ще се намери някой честен пишещ да „изока“, да хвърли камък в блатото. Опитаха се един-двама, но ги „потопиха“. Сега вече, видял отблизо ситуацията, усетил писателската атмосфера, вече нямам илюзии. Тези хора си играят на литература. Тъжна и елементарна игра в една котловинна литература. И някои станаха милионери, благодарение на тази игра. Други се докопват до тях, та дано получат огризки за оцеляване. А останалите си траят и умират като. Всъщност същото положение е и в останалите сфери на обществения ни живот. Навсякъде е така. Всичко е назначено, проверено, контролирано. Схемата е една и съща навсякъде. Един-двама фаворити, за които работят властта и медиите, те трябва да представят България пред света, ресурсите на държавата са за тях, неколцина около тях верен пълнеж - слугинаж и останалите – миманс. Никакъв статут на гилдията, никаква подкрепа за болните и възрастните творци, никакво уважение към труда им, никаква защита. Пишеш с години една книга, изстрадваш я, пишеш следващата, пишеш  цял живот. И накрая от пенсионното ти казват, че ти всъщност нищо не си се трудил, нямаш документи за стаж, значи си един лентяй, паразит. А във Франция с една творба можеш да живееш цял живот. Но тук има писателски съюзи-синдикати, има уважение, има държавна закрила.

Но да свършвам. Толкова много неща имам да споделям, но ще се огранича в най-фрапиращото, което видях сега и което като човек, живял като писател и в онова време, когато в България бе еднопартийна система, ми направи най-голямо впечатление след шестгодишното ми отсъствие от България.

Парадоксално – днес, във  времето на уж демокрацията, когато имаме уж плурализъм, за който толкова копнеехме, когато имаме толкова партии, всъщност в литературата ни имаме диктатура на партизанлъка, и то преди всичко у „феновете“ на отделните партийни писатели, нарочно употребявам тази чужда дума, защото за мен това не са истински читатели. Ярко разделение на „писатели от моята партия“ на „писатели от твоята партия“. Тоест, всеки признава само писателя, койт е от неговата партия и обижда и иронизира писателя на врага. Такъв подход има и при издателствата, знае се кое е „демократично“, кое е „комунистическо“, кое е „копейка“. Така е и при книжарите, като им видиш витрините и разбираш от коя партия са. Но феновете  са най-верни партийному. Там литературният партизанлък е направо див. Може и шедьовър да се роди, но щом той е дело на писател от вражеската партия -  пълен „игнор“, пълно  безразличие. Но щом романът, макар и посредствен, дори откровено слаб, е на „наш“ човек – о, велик е. И започват наградите...

Аз съм обиколил доста свят, търсил съм информация за това как живеят писателите в отделните държави и мога да кажа категорично, че такъв сбъркан модел на писателски живот, всъщност то май изобщо няма модел, такова безхаберие на държавата към писателите си, като този у нас, няма в никое уважаващо себе си общество. И това дълбоко ме натъжава. Но виждам, че на никого не му пука. Дори и на самите писатели, които и дума не обелват за своите права и проблеми, за своето тъжно битие, а  повечето от тях търсят благоволението на фаворитите, та дано да похапнат някоя троха от „пицата“, дано да се прикоткат някак си в Списъка, па макар и в самия му крайчец. Това днес е единственият шанс за пишещия - да влезе по някакъв начин в Списъка, дори и в абсолютната му периферия, но да е в него, в Списъка. Иначе...

Аз зная, че така ще си бъде. Че така отдавна е планирано. Още в зората на демокрацията в нашата страна. А може би и по-рано. Тъжното е, че въпреки напъните напоследък и хвърлените парички, в чужбина никого не го е еня за български  писател. Там и много висшисти не знаят коя ни е столицата, камо ли да са чували за някой наш писател. Което, разбира се, не пречи на т. н. фаворити да твърдят обратното, да се изживяват като велики в българската литературна котловинка и да си пълнят джобовете. Всъщност каквато е културата ни, на живеене, на отношение един към друг, а и изобщо, във всяка област на живота ни, такива са и политиците ни, такъв ни е и животът български - за неколцина богоизбрани е манна небесна, на тях всичко им е позволено, за тях са милионите, а за народа – тъга и контролирана мизерия...

Така е било, така е, май така и ще бъде. Съдба.

Просто Тук е страната, в която никога нищо не се променя. Защото България е държавата на тарикатите. А тези подобия на хора нямат цвят. Те всъщност са си отделна партия. Най-голямата, най-токсичната партия, която погубва моята страна. Тарикатите са винаги отгоре, все са над „балъците“, т. е., народът, предимно от провинцията, от малките градове и села, където хората са оставени на самотек и във вечна борба за физическо оцеляване. Тези иначе добри, наивни сънародници-пчелички, които гледат все един и същи, и то блудкав и бездарен, но, странно защо, интересен за тях „филм“. Филм, базиран и изграден на извечната нашенска черта – да завиждаме и да мразим ближния, на него да му е зле, на него, съседа, съученика, познатия, едва ли не само  тогава изпитваме удоволствие от живеенето – когато видим другия в калта. А че на нас самите ни е мизерно, че животът ни изтича безполезно между пръстите, о,  това няма значение,  Важното е „...на Вуте да му е зле“.

Ето, давам само един елементарен пример – във футбола, понеже в България всеки разбира от футбол. 15 години един отбор с няколко леки коли привърженици, всъщност един бизнес-проект, е шампион на цялата страна! Такова чудо няма никъде по света. И то води до сегашното плачевно състояние на националния отбор. И основната причина е, че двата големи отбора с милиони привърженици се мразят. Мразят се неистово, до кръв. И третият отбор... печели. Да, „Двама се карат, третият печели“. Българският начин на живот. И успех. Омразата. Тя, съчетана със завистта, убива моя народ. Но видях, че на почти никого не му пука. И че този начин на живот се харесва на голяма част от моите сънародници. „Няма по-сляп от този, който не иска да види!“.

Вие сте доста активен в социалните мрежи, достатъчни ли са те за да поддържате връзка с читателите си? 

За писатели като мен, извън Схемата и неполучили нито лев от НПО-та и държава, Фейсбук е единственото спасение. Аз съм един от първите участници в Интернет мрежата, тръгнахме заедно с Александър Сандо Александров, така нареченият Блогуващият с пилци, с бившия депутат Борис Станимиров, с неговия приятел и съпартиец, шеф на ДСБ, сега европейски депутат Радан Кънев. Повечето успяха да „осребрят“ по един или друг начин фейсбук-участието си, докато аз с принципността и непримиримостта си и нежеланието да бъда ничий партизанин, си спечелих врагове и рани, понеже критикувах и едните, и другите, пишех и пиша до ден-днешен всеки ден по няколко текста, и то преобладаващо дълги и предимно критични, а кой в България обича да чете дълги текстове, кой обича  да го  критикуват? Преживях много нерви във фейса, много стрес, понеже аз, особено в началото, се хващах“ на „въдицата“ и водех безкрайни спорове със зли люде, пълни с лоша енергия, така наречените „енергийни вампири“, често обвити в алкохолни пари, чийто мирис чувствах и виртуално. И така изгубих доста време, но пък и спечелих доста верни приятели, които ме следват и до днес и голяма част от които ми помогнаха да „живея“ творчески и да издам няколко книги по време на страшните години на Ковида, което време  във френската столица бе  потресаващо – „55 дни карантина в Париж, „Ние сме Странджа“, „Избрани разкази“, а сега и „Моето лудо олимпийско лято“. А това за автор, който не е назначен и не е фаворит на тези, които разпределят порциите в България, в частност и оръфаната литературна пица, е голямо. И преди всичко чисто. Бих искал да отбележа и че по това време на създаването на тези мои творби аз претърпях своите операции...

Така или иначе се изправях винаги на крака, успях да създам чрез Фейсбук една общност, която ние наричаме помежду си Общността на нежните и която е уникална! Където има добри хора. Капка нежност в днешното българско море на непоносимостта. Кажете ми на кой писател днес читателите му не само помагат да се издаде книгата му, придобивайки я още на „зелено“, не само имат в домашните си библиотека почти всичките му творби, от първата, „Стълба от камък“, издадена  през 1983 г., та до „Лятото“, през 2025 г. Ами купуват всяка нова и я подаряват на библиотеки, читалища, близки. И това е почти само благодарение на  моето присъствие  във Фейсбук. Е, как да не бъдеш удовлетворен, как да не се усмихваш. Затова използвам случая и публично искам да благодаря на Фейсбук, без него автори като мен извън Схемата, пак го повтарям това, за които обаче писането е начин на живот, начин на съществуване, биха били оставени без абсолютно никакъв шанс и  запокитени в „гардероба“. Затова - огромно благодаря, Фейсбук! За мен ти си като жив човек, приятел и съмишленик в тази моя борба да направя, да помогна на колкото се може повече мои сънародници да бъдат информирани, да „прогледнат“ към нормалния свят, да вземат от него най-красивото и да станат по-добри, по-човечни. Защото добрият човек се усмихва. А Усмивката в днешния свят носи Надежда. Надеждата, че Човекът ще оцелее.

Бяхте за няколко седмици в България - какво се е променило, какво ви харесва и какво ви разочарова при престоя? 

Шест години не са никак малък период от човешкия живот. И макар и аз винаги да съм живеел с моя народ и моята страна, все пак физическото откъсване си дава своя отпечатък. И сега видях неща, които от разстояние естествено убягват. Видях, че моят народ живее в море от... стрес. Видях много алчност. И една страшна непоносимост към другия. Но видях и една вътрешна, скривана топлота у моя сънародник, един копнеж за поне мъничко радост от живота. Видях, че зрънцето светлина се задушава в тъмата на тариката. Видях, че поривът е в плен на сребролюбието, и то онова сребролюбие на новобогаташа, някогашния голтак, който сега се къпе в море от парички. И все не му стига.
  
Лично мен за краткия период на пребиваването ми в България ме шокира едно явление – имах възможност да се срещна и да наблюдавам някои от наследниците на новобогаташите, които добре познавах от периода им на бедняци. Тези преобладаващо млади хора, израснали в новото време, бяха сега  като хиени. Забравили откъде е тръгнала семката им. Забравили цървулите на дядовците си, те сега се представяха все едно са принцове, не искаха изобщо да се говори за времето на дедите и родителите им, отричаха спомените като връзка между минало и настояще, изтъквайки, че светът започва от тях, забравяйки, че „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“. И че който отрича миналото, се лишава от бъдещето. Аз съм сигурен, че тези хора скоро след отлитането на родителите им, които ги поддържат, ще се сгромолясат. Защото това отдавна го зная – помислиш ли надменно, че си нещо повече от другите, започнеш ли да гледаш хората отгоре надолу и с гримаса, винаги идва сривът. Но това си е техен проблем.

Шокира  ме и социалното неравенство в България. Аз живея отдавна в страна, където и клошарът живее по-добре от средния българин у нас. Защото има солидарност. Докато у нас видях всеки да реве за заплати в своята област, без принципно да подхожда към проблема бедност. Важното е аз да съм добре. С цената на всичко. Нищо извън мен не ме интересува.

Давам един пример. Учителите получиха няколко пъти увеличение. Властта ги ухажва, за да гласуват за нея. Всъщност това е един вид позорен подкуп. Давам ти, но после, на изборите.  Но тези от учителите, които са имали нещастието да се пенсионират малко по-рано, както, например, моята съпруга, остават със старите си мизерни пенсии. И човек, който цял живот е бил учител и още е жив, който е изучил и направил хора стотици, хиляди  българи,  сега получава подаяние няколко пъти по-малко от началната заплата на току-що започнал работа млад преподавател. И никой не реагира. Никой не проявява и капчица солидарност. Никаква милост към тези люде, посветили му живота си. Толкова вече време, аз внимателно наблюдавам публичното пространство, а никой още не е понечил дори простичко  да каже – така не бива, трябва да се даде нещо и на нашите стари учители, майки, баши, баби, дядовци, те още са живи, те заслужават... Уви! Никой не реагира. Никой! Бездушие. Егоизъм.  Липса на елементсрна чувствителност. Това ме съкруши. Толкова много сънародници видях, някои и дългогодишни мои близки приятели, които вече бяха изгубили чувствителността си. И още по-страшно  – те мислеха, че това е нормално, че така трябва да бъде. А липсата на чувствителност всъщност е категоричен показател за липсата на нормалност в едно общество, в което всичко е парцелирано – ти ще бъдеш политик, ти ще си професор, ти ще си писател, ти ще си шампион по футбол, ти ще си... Важното е да слушаш, да си траеш, другото е работа на ония, които разпределят „пицата“.
 
И при сегашното си завръщане у нас се  убедих, че тъкмо егото е големият проблем и на днешна България, за да е тя в такова незавидно състояние. Егоизмът, съчетан с алчността, безпринципността  и липсата на дори и елементарна почтеност и емпатия на голяма част от сънародниците ни. Когато превъзмогнеш егото в себе си, което те прави самодостатъчен, когато дадеш, ти си Човек, който обича. Другото е от лукавого. И много други неща видях. Но за тях друг път.

И съвсем накрая нещо символично, ще усетите защо го споменавам  - в последния ден на пребиваването ми се наложи да търся малък куфар за самолета, отидох до Илиянци, на входа ме посрещна ромка - предлагаше ми фалшиви фактури. Разтърках очи. Същата ромка, същият стол, на който тя седеше и преди аз да тръгна преди много години за Париж, същите нейни думи - фактури, фактури, фактури издавам...  Мислех, че отдавна това явление е изчезнало. Аз няколко пъти бях писал, а и казвах по телевизията и радиото, че ще започна да вярвам, че нещо в България ще се промени, ако изчезнат някои неща. И едно от тях бяха фалшивите фактури от Илиянци. А сега, след толкова години същото. Значи всичко си е по старому.

Нека да завършим с въпроса - какво вълнува писателя Димо Райков в момента?

Как да отговоря на този уж тривиален, но винаги труден за мен въпрос. Защото аз съм „горещ“ човек, живея в различни измерения и винаги „нащрек“, за да не би да изтърва нещо красиво и ценно около, но и в мен. И да не пропусна да го предам на моите читатели. Затова ще Ви отговоря така – в близък план мисля за участието ми в Салона на Балканската книга, който ще се проведе в Париж и в който аз ще представя книгата си и ще давам автографи на 29 ноември, събота, от 14 до 15 часа ( Pole de lenguages et sivilisacion, Foier, 64 rue des Grands Mulins, 75013 Paris. M. Bibliothèque   Francoas-Mitterrand).

Това мое участие на този висок писателски форум ще бъде една своеобразна премиера на книгата ми, нещо, което някои от моите българи не ми позволиха по ред причини да направя както подобава в България. А  после... После, както обикновено  – борба за здравето и борба за раждането на следващата ми „рожба“. И така – докато дишам. Заблуден може би, единак, и на това съм свикнал, прицел на завист, но с оная „лудост“ у мен, която ме държи жив и прав, никога на колене И която осмисля моя мъчен живот и моя вълшебен, олимпийски  път от онова родно градче, Малко Търново, до столицата на света, Париж. Една докосната Мечта. Мечтата за един добър свят. Свят, в който няма да има тарикати, фаворити, свят, в който всички ще имат равен старт, такъв, какъвто имаха всички олимпийци и параолимпийци в Париж през миналата звездна година! И които аз аплодирах и с които населих  овата си, двадесета поред книга - „Моето лудо олимпийско лято“! Книгата, която иска да помогне на моята България да стане по-добра и справедлива, да живее с достойнство в един по-уютен и топъл откъм човещина свят.

Не искам много, нали – просто моят българин да стане по-добър...