Манипулират ли ни медиите?

Напоследък стана страшно актуално да наричаме медиите четвъртата власт.  По презумция медиите са независими, свободни, плуралистични, обективни, имат за цел да информират и забавляват обществото. Е да, но само на теория. На практика обаче нещата не стоят по този начин или иначе казано, „който плаща, той поръчва музиката“.

Преди вече повече от четири години, в първата ми лекция в университета, един преподавател каза следното: „Политиката не е всичко, но всичко е политика“. Тогава се замислих над смисъла на тези думи, но дълго време не успявах да осъзная колко е бил прав. И как бих могла. Фигурата на тогава все още пресния ни премиер бе едва ли не митологизирана. По всички медии се лееха суперлативи за новия кабинет, призван да спаси страната след „разрушителното управление“ на тройната коалиция, виновна за всички бедствия на света и причинила „трета национална катастрофа“. И така близо четири години слушахме как Бойко Борисов гради ли, гради България. Докато през един февруарски ден не се оказа, че месианското управление на Бойко Борисов всъщност не е толкова демократично и месианско, колкото се опитваха медиите да ни внушат.

С Февруарските протести, които свалиха от власт правителството на ГЕРБ, се сложи край на мита за Бойко Борисов като „всенароден любимец“ и „бащица на нацията“. Изведнъж из медиите започнаха да се леят компромати за вече бившите упрвляващи. Скандалите се сипеха един след друг, всичко обаче остана от ден до пладне. Днес дали някой вече помни скандалът с агент „Буда“, подслушванията на бившия вътрешен министър, бюджет 2013 на Симеон Дянков... Медиите поне – не.

Не точно така обаче стоят нещата с новите управляващи. Казват, че признатият грях е половин грях, а вече шест месеца телевизии, радиа, сайтове и социални мрежи не спират да ни повтарят отново и отново за назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Факт е, че само по себе си това назначение бе меко казано спорно, но не по-малко спорни са назначенията на тази и онази „Калинка“, както и скандалът с избирането на Румяна Желева за еврокомисар.

Денонощно телвизиите ни занимават с протестиращи и окупиращи, които искат оставката на кабинета правителството на Пламен Орешарски. Някак обаче между другото минава искането за оставка на президента Плевнелиев. Защо ли?

Не случайно редовният годишен доклад на международната организация  „Репортери без граници“ отчита, че в индекса за свобода на медиите към февруари 2013 г. България заема 87! място, а от 2010 до 2012 г. се е сринала от 70 на 80 място в света и трайно върви надолу (2009 г. – 68 място, 2010 г. – 70 място, 2011-2012 г. – 80 място).

В съвременното общество ролята на медиите е безспорна. Факт е, че средствата за масова комуникация, било то електронни или печатни, са основният източник на информация. А българинът силно вярва в това, което чете или чува. Именно затова вниманието му може лесно да бъде насочвано в определена посока и така той става лесно манипулируем.

Честа практика в българската, иначе демократична и правова държава, е да се дава думата само на едната страна, един факт да не бъде показван от „всички гледни точки“, както ни залъгват част от медиите. Кой ли не е чувал фразата: „Нали така казаха по телевизията!“ или  пък „Чух го по новините!“. Пък иди после обяснявай, че нямаш сестра. 

Монополистите на медийния пазар и влиянието, с което разполагат те, задушават медийния плурализъм и свобода, създавайки впечатлението за конкуренция в медиите, която обаче е бутафорна. Реалната конкуренцията на практика се осъществява между различните медийни империи.

От скромната си журналистическа  практика мога да заявя, че цензурата в медиите същесвува. Един от уважаваните ежедневници в България забранява да се пишат статии за определени политически сили, а начинът, по който онлайн изданието му си набавя информация, мен лично ме потресе. Източниците му са предимно жълти издания.

Въпреки всичко не можем да поставим всички медии под общ знаменател. Макар да се броят на пръстите на едната ръка, все пак има медии и журналисти в България, за които морал и етика все още важна част от журналистическата професия.

Всеки е свободен сам да определи до каква степен да се довери на информацията, която му предоставят медиите в България. Жалко е, обаче че човекът е единственото животно, притежаващо разум, а често пъти пропуска тази своя познавателна дейност, просто защото е по-лесно и по-удобно да повярва на това което е чул, просто защото го е чул в медиите.