Енергиен автогол за България

Само като „енергиен автогол“ за страната ни могат да бъдат описани последните преговори с „Газпром“ и това, което ще произтече от тях. Да погледнем голямата картина. Вземаме двата енергийни пазара – газов и електроенергиен. Преди броени дни препотвърдихме монополното положение на един стопански субект на газовия ни пазар поне за следващите няколко години. Приемаме, че в бъдеще ситуацията на българския газов пазар все пак ще се промени и признаваме, че тя е резултат от дълго допускани в миналото грешки. Нищо обаче не оправдава опитите на правителството да даде на „Газпром“ и част от електроенергийния пазар на страната. От всички изявления става ясно, че именно българската страна е предлагала на своя „партньор“ пет-шест площадки за строителство на електроцентрали. Последното може да бъде обяснено с пълна национална безотговорност, с некомпетентност и безхаберие, с користни подбуди или с всичко това едновременно.

Когато имаш монопол на газовия си пазар и допускаш същия играч на електроенергийния, на практика погазваш поне два от иначе постоянно декларираните принципи на енергийната си политика. Тези за енергийната независимост и за либерализацията на енергийните пазари. Няма как да постигнеш тези цели, когато умишлено създаваш един мегасубект, който да доминира целия отрасъл. Да не говорим, че едно от дъщерните дружества на газовия гигант придобива и бензиностанции в цялата страна. Между другото, с вкарването на „Газпром“ и на електроенергийния ни пазар се нарушава може би последният останал баланс в енергийната ни система след три години и половина управление на ГЕРБ.

Какво печелим и какво губим от „Южен поток“? На първо място трябва да е ясно, че този проект не ни носи диверсификация нито на източника на природен газ, нито на трасето. Тръбата остава една, само се променя входната точка – от Добруджа във Варна. И тук е разликата между България и останалите държави по проекта, с които усърдно ни „пакетират“ и сравняват. За всяка от тях „Южен поток“ представлява реална алтернатива както по отношение източника на синьото гориво, така и по отношение на трасето.

Какво наистина печелим и губим тогава? Със сигурност предоставяме територия за неопределен период от време и със сигурност поне през първите 15 години не получаваме никакви приходи от проекта. Странна сделка за България, не мислите ли? На всичкото отгоре съществуват сериозни рискове като например това проектната компания да не е в състояние да обслужва задълженията си и съответно в някакъв момент да стане собственост на кредиторите. В дългосрочна перспектива след 2030г. е твърде вероятно националната ни газова инфраструктура (отдавна построена и носеща солидни приходи) да „пресъхне“, а „Южен поток“ да заеме нейното място. Освен ако, разбира се, този срок до 2030г. не бъде допълнително съкратен от някое следващо сервилно правителство. Какво ще стане тогава с „Булгартрансгаз“, националният ни газопреносен оператор? Най-вероятно ще стане жертва на подписаните през миналата седмица споразумения.

Каква е историята с прословутата „отстъпка“ в цената на газа от 20%? Първо, реалният ефект за крайните потребители едва ли ще надхвърли 5-7%. И това се признава от официални лица. Скорошното намаление от 11% пък се оказа реално от 0,67%, т.е. парата отново отиде само в свирката. Но ние пак забравяме голямата картина. През последните три години и половина цената на природния газ в България се повиши два пъти. На този фон 5-7% (които в един момент могат да бъдат стопени от поредното изстрелване на цената на долара) са много слаба утеха за битовите и индустриалните потребители. Впрочем едва ли за същия този период има друга стока или услуга, която да е поскъпнала два пъти. А не забравяйте, че индексирането цената на газа с тази на петролни деривати се запазва. Което означава, че България остава закрепостена към старата формула във времена, когато навлиза индексиране с цените на спотови пазари. Страната ни пак се оказа сред най-слабите ученици.

Отново напомняме че проектът се движи отзад напред. Т.е. първо се заковава (по непрозрачен път) една колосална цена от 3 308,65 млн. евро и някаква норма на възвращаемост. Това обаче става без да е изготвен икономическият модел, включително без да е договорен точен размер на транзитната такса. Освен това не е осигурено финансирането, т.е. не е ясна цената на ресурса, лихвата. Не е ясно дали ще я има и клаузата „доставяш или плащаш“, която да стабилизира проекта и да направи паричните потоци прогнозируеми, както е при „Северен поток“. Как тогава предварително може да се калкулират крайна цена и норма на възвращаемост? Явно е лесно, когато искаш да „усвоиш“ толкова голяма сума пари.
Затова проектът трябва да бъде върнат към нормалността и изпълнен по правилен начин. Това означава да бъде проведен международен конкурс за избор на изпълнител, а цената да бъде определена на база ценовите оферти на кандидатите. Само така може да се гарантира оптимална цена, а не предварително и непрозрачно залагана. За съжаление, за това е сякаш малко късно, защото всички потенциални изпълнители бяха някак предварително ориентирани за очакванията и желанията на възложителя. При „Южен поток“ обаче не ставаме свидетели на такава последователност. Явно идеята е да бъдат похарчени едни пари, а основната концепция е българската отсечка от трасето да бъде изплатена от пропуснатите ползи за българската страна. Все пак може би все още има шанс проектът да бъде поставен на едни здрави и нормални основи.

Припомняме, че преди години „наддаването“ започна от около 900 млн. евро, за да стигне до колосалните 3,3 млрд.! Колкото по-ниска бъде цената, толкова по-рано страната ни ще започне да получава приходи от проекта. И обратното – раздутата цена не обслужва националния интерес, а само интересите на предварително избраните изпълнител (посочен от „Газпром“) и подизпълнители и доставчици от обръча фирми на съответното българско правителство.

Към края трябва да кажем и нещо друго – че проектът „Южен поток“ не е необратим. Една от причините за евентуален провал може да стане отказ на Европейската комисия да даде прословутата дерогация за достъпа на трети страни до тръбата. Без дерогация проектът може да стане абсолютно нерентабилен, а и ще се породят много казуси около това при какви такси и други условия трети страни биха могли да ползват тръбата. Става дума също за изравняване на налягания, за химически състав на газа, за количества – все въпроси, които може да се окажат препъникамъни при даден достъп на трета страна до инфраструктурата. Между другото, миноритарните участници в морското трасе от проекта имат договорни клаузи за напускането му при реализиране/ нереализиране на определени условия. Т.е. и от тук произтичат рискове за проекта. Споменахме също, че финансирането не е осигурено, а няма и ОВОС. Това значи, че строителството на българската отсечка няма как да започне в рамките на сегашния управленски мандат. А след изборите всичко е възможно и със сигурност ще се търси отговорност за ангажиментите, поети от настоящото правителство.

Само до преди няколко месеца българската енергийна общност беше сравнително спокойна за бъдещото развитие около „Южен поток“. Очакваше се, че цената ще варира между 1 и 1,5 млрд. евро, размерът на транзитните такси ще е приемлив, ще бъде договорена клаузата „транзитираш или плащаш“, т.е. всички необходими условия за изгодно за България развитие на проекта. Очакваше се също нормален избор на изпълнители, който да не бъде предхождан например от посочване на цената на българската отсечка. Е, това се оказаха напразни надежди, а усещането за неадекватност на управлението, за сгрешена енергийна политика и несъблюдаване на националните интереси се задълбочи. На този фон всички бодряшки коментари са една огромна манипулация на общественото мнение
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.