Стратегията за растеж като изход от глобалната криза

Изборите в Италия трябва да бъдат сериозен сигнал за ЕС – политиката на строги икономии се отхвърля масово от избирателите. Европейският проект, който е толкова идеалистичен, помагаше на дълбоките усилия на ръководството на ЕС, усилия, които са отгоре надолу. Докато европейските лидери избягват коментарите за станалото в Италия, по-голямата част от Европа се намира в депресия.
Намаляването на произвоството в Италия е съпоставимо с голямата депресия от 30-те години на миналия век. Нивото на безработица в Гърция сред младежта превишава 60%, а в Испания – 50%. Това разрушава човешкия капитал и разкъсва социалната тъкан на Европа. И даже заплашва Европа с много тежки последствия.
Икономистите твъдят, че трябва да продължи досегашният курс на лечение. Лидерите в ЕС, които предлагат алтернативни подходи, са заклеймявани като популисти. Истината обаче е друга – строгите икономии, като начин за лечение, не дават положителни резултати. И няма никакви основания, че в бъдеще ще дадат добри резултати.
Истината е, че това лекарство не е ефикасно. Нещо повече, то може да се окаже по-лошо от самата болест. Цяло десетилетие ще бъде необходимо, за да бъдат възстановени загубите и щетите, в резултат на този подход на строги икономии.
Това, че италианците, а и не само те, отхвърлят курса на строги икономии, не е нито късогледство, нито популизъм. Това  е осъзнаване от обществото, че сегашният курс отвежда Европа в погрешна посока.
Ресурсите и талантът на Европа не са се променили с кризата. Проблемът е другаде – приложените мерки водят до масово недоизползване на човешките и общите ресурси. Опростената диагноза, че европейската криза, според която страните са се разпростирали извън чергата си, очевидно е невярна. До настъпване на кризата например, Испания и Ирландия имаха положителен финансов актив, както и ниско съотношение на дълга към БВП. Ако проблемът беше само в Гърция, ЕС лесно щеше да се справи с кризата. Сега Европа се нуждае от повече финансов федерализъм, а не просто от надзор над националните бюджети. ЕС има нужда от повишаване на държавните разходи на европейско равнище, което не се покрива с малкия общоевропейски бюджет, подложен сега на допълнителни съкращения.
Европа се нуждае също така от банков съюз, с обща система на защита на депозитите и с общи процедзури и управление. Нужни са еврооблигации, или аналогични финансови инструменти.
Европейските лидери разбират, че без растеж дългът ще продължава да нараства и че строгите икономии  спъват растежа. Изминаха 5 години от началото на глобалната криза, но стратегия за растеж така и не бе предложена. Компонентите на политиката на растеж са известни: премахване на вътрешните дисбаланси, както и на огромния положителен свръхбаланс на Германия.
Неравноправната ситуация свидетелствува за огромен положителен баланс на Германия. Това означава нарастване на заплатите в Германия и растеж на експорта в периферните страни на ЕС.
Ако с девалвация можеше да се разрешат проблемите с кризата, златният стандарт нямаше да е онзи проблем, който разтърси света по време на голямата депресия от миналия век.
Така или иначе, европейският проект си остава велика идея, но той вместо да засилва вътрешната сплотеност, сее семената на раздор между страните членки на ЕС.
Германците въпреки волята си признаха необходимостта от банков съюз, който включва обща защита на депозитите. Но бавната скорост на присъединяване на Германия към банковия съюз, е в разрез с нуждите на пазара. Колко ли още страни ще се окажат в „отделението за потенциално лечение”, преди банковия съюз да стане реалност. Икономическият и валутен съюз бяха начин за постигане на общи цели, а не самоцелно движение. Очевидно гражданите на ЕС съзнават, че в условията на сегашните споразумения за еврото, се подкопават главните цели, заради които бе създаден ЕС. В това се състои онази истина, която европейските лидери не осъзнават и не прилагат на практика.