Следобеден размисъл

Седя си аз малко поуморена от това ненадейно лято,пръкнало се в средата на май и си мисля....
Мисля си за това колко малко ценим един човек,когато е до нас,когато го имаме...И колко късно осъзнаваме някои истини,които той ни е изрекъл,но него вече безвъзвратно го няма,отишъл си е от нашия живот.
И защо,по дяволите,винаги се получава така на практика,че нараняваме хората,на които най-много държим и обичаме,защо?!
Та нали би трябвало ние да ги разбираме най-добре,да познаваме тяхната истинска,скрита за външни погледи,тяхна съкровена,уникална същност?!Нали?!
Дали наистина познаваме хората,които са ни близки,които са нашето семейство,приятели,дали?!
Дали в забързания бяг на нашето лудо ежедневие намираме онова време да им кажем две топли,ласкави думи,думи в миг на откровение,думи в миг на съкровение,дали?!
И защо ние хората по принцип в по-голямата си част сме едни себични,самовлюбени егоисти,които се стремят да задоволят единствено и само своите собствени нужди и потребности,много често,да не кажа винаги пренебрегвайки потребностите,желанията и очакванията към самите нас на другите хора,хората от нашето обкръжение?!
И се получава на практика така,че в един прекрасен ден се събуждаме/и в преносния,и в буквалния смисъл на тази дума/,но...вече е безкрайно късно,безвразвратно късно,късно най-вече за самите нас.Защото хората,на които е трябвало да ги кажем,вече ги няма,и тогава остава само и единствено едната Болка,която като в менгеме ни стяга,задушава в своята безпощадна прегръдка,която е нашия избор,при това неправилен...
Защо,защо се получава така?!?
И човек започва да търси отговори на въпросите,които напират в него,заливайки го със своята ясна,чиста и безумно ясна безпощадност...И която го кара да се мята,да се терзае,да изгаря в пожара на отговорите,на които сам си отговаря,но...късно е,непоправимо късно...
И той започва да гори,изгаря като на клада в тези безумно закъснели отговори,отговори,които вече са загубили своето предназначение и посока,стават излишни....
И истинският Човек тогава спира,просто спира на пътя,по който върви,и започва да го преосмисля,аджеба дали това е Моят Път,по който трябва да вървя,и си прави равносметка,която не винаги е в негова полза...И единствено правилното решение е да си даде ясна сметка какво точно иска и как,по какъв начин да го постигне....
И тогава с чисто Сърце,и пречистени най-вече Мисли открива Пътя си,който е само и единствено негов,нещо като неговата голгота,която трябва да извърви сам....
Осъзнава какво е понятието да си носиш кръста,и тогава го носи с лекота,чест,спокойствие и вътрешно удовлетворение,просто тогава е истински човек,човек,който е опознал своята истинска същност,и не го е страх да надникне вътре в самия себе си.

Победата над самият себе си е да не се страхуваш от себе си,да победиш самия себе си-това е най-голямата победа,заради която си заслужава Човек да живее.
Живейте,мили хора,и се замислете дали отделяме необходимото внимание на близките ни хора,важните ни хора в реала за нас....там Е Истината!

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.