Висящо кафе или висящи хора?

Една седмица измина от началото на кампанията „Висящо кафе” в България, която изненадващо за нашите ширини започна да придобива сериозни размери за броени дни. Първоначалният скептицизъм относно приложимостта й беше нормален за всеки познавач на  българската реалност, но успехът и разпространението й се оказаха впечатляващи и за най-големия оптимист.

Хилядите в мрежата, подкрепили идеята, и стотиците вече включили се в нея из страната вдъхнаха някаква надежда, че крайният егоизъм не е завладял българина и той все още обръща поглед и към хората в по-лошо положение.

Новинарските емисии още през уикенда започнаха да разпространяват инициативата. Показаните възрастни хора, нахранени с по една закуска, повечето от които дори не от малцинствата, дадоха тласък на идеята. Критиците обаче не се забавиха и засипаха интернет пространството със своите оценки за безсмислието и вредите на каузата. 

На първо място за тях, но и за всички доброжелатели, трябва да се изясни, че идеята на кампанията не се и не би трябвало да се  фокусира върху кафето. Името идва от вече познатите корени на инициативата в Италия, но с оглед на нашата действителност кафето не е особено подходяща стока за подпомагане на бедните – както бавно, но сигурно започват да осъзнават и дарителите. Затова снабдяването с базови продукти като хляб и безплатна закуска трябва да бъде в центъра на кампанията, което вече започна и да се налага.  

Вторият сериозен упрек – стимулирането на „мързеливите” хора, някак си остава неиздържан пред погледа на камерите, уловили в първите дни като основни получатели на висящи продукти възрастни хора, които преди това са ровили по кофите. Трудно можем да приемем, че търсещите прехрана в боклуците в студа и пенсионерите с техните обидни пенсии за просто мързеливци, чакащи някой да им даде нещо наготово.

Когато си на ръба на оцеляването, не можеш да си платиш сметките за отопление и ток и пестиш от основни хранителни продукти, да те нарекат мързеливец, на който не му се работи, е жестоко. Всъщност пестенето от хранителни продукти в България дори не е присъщо само на бедните пенсионери, а на мнозинството от тях. 61% от пенсионерите са застрашени от бедност и социално изключване у нас при 49% от цялото население – нива, два пъти по-високи от средните за ЕС.

Дори Европейската комисия най-после се разтревожи преди два дни за ситуацията, пред която са изправени мнозинството от българите, 44% от които търпят сериозни материални лишения според техните проучвания. Това означава, че 44% от българите не могат да си позволят три от девет основни стоки или услуги – или не могат да си платят парното, или не могат да си купуват дрехи, или не си набавят нужното за здравословен живот месо.

Дали го правят от мързел? Докато на Запад възрастните хора изживяват старините си в заслужено спокойствие, то за българските пенсионери, както и за много други отритнати от съдбата хора, животът в пенсия или недоимък е всекидневно пестене и тревоги. 

На фона на нашето водачество по мизерия в Европа различни коментари продължават да ни убеждават във вредата от това да помогнеш на изпадналия в беда. Разбира се, много по-добре би било да намериш работа на нуждаещия се, вместо да го „глезиш” с раздадени помощи. Колко от даряващите обаче имат възможност за това? В моментната икономическа ситуация у нас и по света подобни мнения, фокусиращи се върху доста по-дългосрочните тенденции, нямат особена практическа стойност. Възстановяването на икономиката, откриването на работни места, повишаването на доходите – все задължителни условия за намаляването на тази мизерия. Живеещите в мизерия обаче се лишават тук и сега и тяхното подпомагане, колкото и да е ограничено, ще им донесе една усмивка или поне възглас на облекчение за един ден, доста по-ценни от ограничената сума пари, която дарителите дават.  

След това идва митът за тарикатлъка. За съжаление трябва да признаем, че всички негови форми са познати на българина. Може ли обаче това да е извинението ни да спираме всяка благородна инициатива? В коя система, в коя програма няма измамници, които се възползват от нея? Коя е тази перфектна структура, която успява да ограничи до минимум неефективността си? И докато от европрограми и фондове се краде безогледно, то да се концентрираме върху това дали всеки един висящ хляб ще отиде при нуждаещ се, е по-скоро губене на време. Ако това е извинението ви да критикувате, то това е и най-лесно решимият проблем - ако не искате собственикът на магазин или хитър недоброжелател да се възползва от вашата добрина, винаги може да занесете един хляб директно на първата баба, която срещнете да продава цветя на улицата. 

Не на последно място има и хора, които осъждат тази дейност като напълно недостатъчно измиване на ръцете и успокояване на съвестта с цената на един лев. Ако те са направили нещо повече, ако те вече са участвали в някаква по-значителна дейност, те заслужават адмирации и са напълно прави в своите оценки. Но ако те просто изказват своя всекидневен песимизъм, то присъдите им остават вяли и незаслужени. Защото за нямащия нищо и малкото е нещо голямо.

Разбира се, тук идва и мястото за конструктивна критика. Подобна кампания не може да промени живота на хората в нужда в дългосрочен план – дори при налагането й за постоянно е нормално да се очакват по-големи злоупотреби. Подобряването на ситуацията на бедните и изключените от обществото не се постига члез благотворителност – тя всъщност просто ги прави зависими роби на силните на деня и тяхното настроение спрямо най-ниските слоеве. Пътищата за справяне с дългосрочните проблеми на тези хора са добре познати – даване на възможности,  приобщаване към обществото, по-добро здравеопазване и пенсии и най-вече разбира се образование за младите.

Тези неща обаче остават като празни и неизпълними думи в българската реалност в последните години. Затова на фона на споменатите по-горе трагични български измерения на бедността в момента дори малкото, което можем да направим днес за висящите по улиците и кофите хора, би било стъпка напред за обществото и за нас като личности.

Защото когато обществото и отговорните за това не могат и не искат да се справят с проблемите, то остава да се надяваме на отделните личности и техните малки, уж незначителни дела да донесат някаква надежда и някаква промяна.