Три урока, които Китай научи от САЩ

Когато историците погледнат назад към началото на XXI век, те може да стигнат до извода, че Съединените щати са научили Китай повече чрез собствения си пример, отколкото чрез поучения за търговски практики или политически системи.

През октомври китайското ръководство публикува препоръките си за 15-ия петгодишен план на страната, който ще обхване периода 2026–2030 г. Документът очертава не само посоката на развитие на втората по големина икономика в света, но и начина, по който Пекин възнамерява да проектира глобалната си мощ. Без да споменава директно Съединените щати, стратегическата рамка разкрива силния фокус върху преодоляването на технологични „тесни места“ и тревогата от зависимостта на Китай от външни доставчици на високотехнологични продукти.

Въпреки, че Вашингтон определя Пекин като стратегически съперник, китайският подход към глобалната власт все по-ясно отразява три урока, усвоени именно от САЩ: изграждане на икономическа устойчивост, използване на веригите за доставки като инструмент на влияние и избягване на капаните на свръхразтегнатата суперсила. Ученикът може и да не споделя ценностите на учителя, но очевидно е овладял учебния материал и го е приспособил към собствените си цели, сочи анализ на Ю Джие, старши научен сътрудник за Китай в Chatham House.

Историческата травма и страхът от зависимост

Китай е възприел този подход през призмата на собствената си историческа памет. Стремежът към контрол над технологичното бъдеще далеч предхожда днешната технологична надпревара със САЩ. Травмата от китайско-съветския разрив през 60-те години, когато Никита Хрушчов внезапно прекъсва достъпа на Пекин до ключови цивилни и военни технологии, остава дълбоко вкоренена сред поколенията лидери на Комунистическата партия. Този епизод затвърждава убеждението, че зависимостта е равнозначна на уязвимост.

Още през средата на 2010-те години, когато отношенията между Пекин и Вашингтон вече се влошаваха, китайското ръководство осъзна, че силната зависимост от високотехнологични вериги за доставки, концентрирани в ограничен брой развити икономики, може да се превърне в една от най-сериозните слабости на страната.

В този контекст инициативата „Произведено в Китай 2025“ е сред ключовите стъпки за укрепване на националния иновационен капацитет. Стратегията „двойна циркулация“, въведена през май 2020 г., цели укрепване на вътрешните вериги за доставки при запазване на селективна отвореност към глобалните пазари. В основата си това представлява версия на американската индустриална политика, произтичаща от разбирането, че верига с прекалено много външни и аутсорснати звена е по същество слаба.

Веригите за доставки като оръжие

Съществената разлика между Китай и САЩ в днешното технологично съперничество се крие в решимостта на Пекин да мобилизира финанси, човешки ресурс и административен капацитет от центъра, обединявайки всички национални ресурси в подкрепа на местни технологични пробиви. Крайната цел е превръщането на Китай в глобален лидер в иновациите – държава, която не просто произвежда технологии, а определя техните граници и световни стандарти в сфери като изкуствения интелект и квантовите изчисления.

Този курс обаче носи и вътрешни предизвикателства. Стремежът към технологична самодостатъчност предполага по-малко, но по-специализирани работни места, за разлика от масовата заетост, осигурявана в миналото от имотния сектор и финтех компаниите. Подобна трансформация допълнително изостря проблема с високата младежка безработица, която през 2025 г. достигна 17,3 процента.

В продължение на десетилетия Съединените щати използваха експортния контрол като стратегическо оръжие – от механизмите на Студената война до съвременните ограничения върху напредналите полупроводници. Китай внимателно изучи този модел и започна да използва влиянието си като най-голямата търговска нация в света и доминиращ фактор в производствените вериги за доставки, за да проектира собствената си сила.

През последното десетилетие Пекин въведе собствени закони за експортен контрол и списъци с „ненадеждни субекти“. Ограниченията върху износа на галий, германий и графит – ключови за глобалните вериги за полупроводници и батерии – показват готовността на Китай да прилага своя версия на американската технологична държавност. Когато Вашингтон превръща взаимната зависимост в оръжие, Пекин отговаря с имитация, а не с висок тон на възмущение.

Да не повтаряш грешките на суперсилата

Контролът върху критични суровини се превръща в лост за влияние в търговските преговори със САЩ, като китайският режим за експортен контрол е по-скоро признание за начина, по който функционира голямата сила, отколкото акт на предизвикателство. Урокът е ясен: уязвимостта на опонента е лост, а лостът е влияние.

Посланието не е насочено единствено към Съединените щати. То служи и като сигнал към други държави за мащаба на възможните сътресения, които Китай е способен да причини, карайки ги да се замислят преди да се обвържат твърде тясно с Вашингтон. Пекин разбира, че глобалната мощ не се гради само върху отвореност, а и върху способността при нужда да се „затварят вратите“. Укрепването на устойчивостта в сектори като енергетика, храни, фармацевтика, полупроводници и транспорт следва логиката, която САЩ усвоиха през XX век: голяма сила не може да си позволи да бъде заложник на чужда верига за доставки.

Най-дълбокият урок, който Китай е извлякъл от Съединените щати, произтича не от техните успехи, а от техните провали. От Виетнам през Ирак до Афганистан, Вашингтон многократно беше въвличан в регионални конфликти, които разбираше частично и които често завършваха хаотично. Китай традиционно защитава принципа на ненамеса и дипломатическия неутралитет, с изключения като Русия, Северна Корея и Пакистан.

И днес външната политика на Пекин носи белезите на тази предпазливост. Въпреки острата реторика и военните демонстрации около Тайван и Южнокитайско море, Китай избягва въвличане във войни извън пряк контрол. В Близкия изток например поддържа отношения както с Иран, така и със Саудитска Арабия, без да се ангажира пряко в регионални конфликти.

Тази сдържаност е прагматична. Китайските лидери са стигнали до извода, че влиянието на една голяма сила отслабва, когато тя се затъне в местни конфликти. По-добре е конфликтите да се арбитрират от разстояние, отколкото да се водят на терен.

Въпреки това Китай има своите ограничения като фактор за сигурност. Действията му в Тайванския пролив и Южнокитайско море пораждат недоверие сред съседите и подкопават амбициите му да бъде възприеман като стабилизираща сила. Стремежът към по-голяма регионална роля върви ръка за ръка с осъзнаването, че поемането на ролята на глобален гарант за сигурност би изложило Пекин на същите капани, които отслабиха американската мощ.

Иронията на днешното съперничество между САЩ и Китай е, че голяма част от онова, което Вашингтон намира за заплашително в поведението на Пекин, отразява собствените му по-ранни избори. Американската сила беше изградена върху индустриална политика, технологичен контрол, инвестиции в глобална инфраструктура и внимателно калибрирано външно ангажиране. Днес Китай върви по сходен път, макар и със своя интерпретация.

Преди повече от десетилетие Съединените щати искаха Китай да бъде „отговорен участник“. Вместо това получиха огледален образ - държава, която възприе американската стратегическа логика, лиши я от политическата фасада и я приложи в собствения си възход.

Разбирането на китайската траектория изисква първо признаване на американското отражение в действията на Пекин. Китай не е отклонение от системата, изградена от САЩ, а нейно следствие. Навиците на управление на голяма сила са заразни. Най-големият износ на Америка никога не е бил демокрацията или потребителската култура, а моделът за глобална мощ. Китай го усвои по-добре от всички - и вече започва да пише своя собствена версия на този сценарий.