Как християнството и църквата направиха Европа богата

Някога Европа изостава икономически от Китай. По-късно обаче европейците не само наваксват, но и изпреварват азиатския гигант. Според икономически историци една от основните причини за този обрат се крие в ролята на Църквата, се казва в анализ на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“.

Когато Марко Поло посещава Китай в края на XIII век, той нарича Ханджоу „най-големия град, който съществува или някога е съществувал“. По думите му приходите на Великия хан само от данъка върху солта надхвърляли тези на който и да било християнски владетел. Пет века по-късно, по времето на големия европейски мислител Адам Смит, Китай вече се възприема като икономика в застой, която все повече изостава от Западна Европа.

Казано най-общо, около 1000 година Китай превъзхожда Европа в почти всяко отношение.

Около 1800 година обаче Европа вече е далеч напред. Обяснението за този драматичен обрат е сред големите загадки на историята.

Поколения историци се опитват да обяснят т.нар. „Голямо раздалечаване“ - продължилата векове разлика в благосъстоянието между Европа и Китай. Търсенето на убедителен отговор е особено актуално днес, когато не е изключено историческите роли отново да се разменят и това да определя световното развитие за векове напред. През годините са предлагани различни обяснения. Според едни именно атлантическата търговия, включително търговията с роби, е направила Европа богата. Други смятат, че решаващ фактор е било използването на въглищата като енергиен ресурс.

Особено влияние оказва тезата на икономическия историк Ерик Джоунс, изложена в книгата „Европейското чудо“ от 1981 г.

Според него политическата разпокъсаност на Европа, особено съперничеството между италианските градове-държави през Ренесанса, в дългосрочен план се оказва по-успешен модел от силно централизираното китайско управление. Продължава да бъде обсъждана и известната теза на Макс Вебер, че протестантската етика е създала духовните предпоставки за развитието на капитализма.

Наскоро публикуваната книга „Два пътя към просперитета“ на икономическите историци Авнер Грайф, Джоел Мокир и Гуидо Табелини предлага нов прочит на тази историческа загадка и поставя под съмнение редица утвърдени обяснения.

И тримата автори са признати учени. През 2025 г. Мокир получава Нобеловата награда за икономика. Предишните им изследвания показват интерес към ролята на културата и развитието на политическите и правните институции като двигатели на икономическия напредък. Именно тези фактори са в центъра и на новата им теория, но институциите, върху които поставят акцент, са неочаквани. Според тях

Европа е настигнала Китай много по-рано, отколкото традиционно се смята - още през християнското Средновековие, което и до днес често е определяно като „тъмна епоха“. 

Така индустриалната революция от XIX век се оказва следствие, а не причина за икономическото разминаване между Европа и Китай.

Основният сблъсък според авторите е между клановете и корпорациите. В Китай политическият и икономическият живот се основава предимно на родовите общности, докато в Европа постепенно се налагат институции, които обединяват хора извън семейните връзки. Именно тези корпорации в дългосрочен план се оказват по-гъвкави и по-успешни.

Клановете се основават на общ произход, родство и споделени предци. Те осигуряват социална защита, образование, кредити и уреждане на спорове чрез семейното доверие. Човек принадлежи към клана по рождение и не може свободно да влиза или да го напуска. Дълго време тази система функционира успешно в Китай. С развитието на разделението на труда обаче тя започва да показва своите ограничения. Доверието остава силно вътре в рода, но трудно се разширява извън него. Все по-успешни стават обществата, които могат да събират хора в нови организации независимо от семейните им връзки. 

Църквата става основоположник на промените 

В Европа семейните връзки постепенно отслабват, което в крайна сметка се превръща в икономическо предимство. Парадоксално, именно християнските манастири и църковното брачно право стоят в основата на този процес. Още от късната Античност Църквата забранява браковете между братовчеди, както и левиратния брак, при който вдовица се омъжва за брата на починалия си съпруг. Подобни бракове имат икономическа логика. Вдовицата остава защитена, децата запазват мястото си в рода, а семейното имущество не напуска клана. Именно такива родови структури Църквата постепенно започва да разрушава. Същевременно тя въвежда и революционен за времето си принцип - брак може да бъде сключен само със съгласието на двамата партньори.

Според авторите църковното брачно право създава обществена потребност от институции извън семейството.

Отслабването на родовите връзки, предизвикано именно от духовенството, принуждава европейците да изграждат отношения на доверие и сътрудничество с хора извън собствената си фамилия. Християнският универсализъм, според който всеки човек може да бъде мой ближен, разширява икономическия хоризонт на обществото. Без да го цели съзнателно, Църквата подпомага трайното утвърждаване на организации, независими както от семейството, така и от държавата.

Така възникват занаятчийските гилдии, университетите, търговските дружества, а по-късно и акционерните компании - институции, в които хората си сътрудничат въз основа на правила, а не на кръвно родство.

Твърдението, че манастирите могат да бъдат разглеждани като далечни предшественици на акционерните дружества, безспорно звучи необичайно. Опасността от разпокъсаност Авторите признават, че в по-късни етапи от историята Църквата и гилдиите се втвърдяват, превръщат се в защитници на установения ред и започват да ограничават конкуренцията.

Това обаче не опровергава тяхната теза. Според тях не всяка корпорация е полезна сама по себе си. Истинското

предимство има общество, което непрекъснато е способно да създава нови институции според променящите се условия.

Когато по-късно Църквата започва да се противопоставя на пазара и конкуренцията, се появяват нови академии, научни дружества и университети, посветени на Просвещението, а не на догмата.

Именно наследниците на тези институции, които разрушават затворените семейни структури, създават предпоставките за възникването на правовата държава, разделението на властите и представителната либерална демокрация.

Доколко убедителна е тази амбициозна теория?

Тя безспорно изисква промяна в утвърдените представи, но стъпва върху сериозни исторически изследвания. Днешен Китай показва, че и силно йерархичните системи могат успешно да създават иновации. Дали това означава, че предстои ново хилядолетие на китайско превъзходство?

Грайф, Мокир и Табелини остават верни на европейската идея за универсалните институции. Както неотдавна заявява Гуидо Табелини в интервю:

"Демокрациите са бавни и изпълнени с конфликти, но разполагат с механизми за учене и поправяне на собствените си грешки.“

Иновациите изискват търпимост към неуспехите, несъгласие и съревнование между идеи. Авторитарните йерархични системи в дългосрочен план по-скоро насърчават онова, което е изгодно за управляващите, отколкото идеи, които поставят властта под съмнение.

Най-голямата опасност пред Европа е, че политическата ѝ разпокъсаност, която някога е била нейна сила, днес я прави по-уязвима пред по-големи и по-агресивни сили. Рискът пред Китай е противоположен. Неговата впечатляваща способност да мобилизира ресурси може да срещне затруднения, ако институционалните основи на този модел не успеят да се обновяват. Изходът от това историческо съревнование остава открит. | БГНЕС

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.