Историята на Кони Конвърс: Музикалният гений, който изчезна безследно

Американската певица и автор на песни Кони Конвърс създава дръзка, модерна музика още през 50-те години - но почти никой не я чува. На 50 години тя изчезва безследно. Днес, десетилетия по-късно, с ново преиздаване на творчеството ѝ, името ѝ най-сетне заема мястото си сред пионерите.

В центъра на песента "Roving Woman" стои градска, рязка и независима героиня - жена, която без извинения притежава собствената си сексуалност. Звучи като съвременен, милениъл автор, а атмосферата носи усещането за задимен бар в Бруклин късно през нощта. Китарата се разлива на вълни - ту ясно, ту размито, като дим от цигара, а меланхоличният вокал напомня за съвременни артисти като Weyes Blood, Джесика Прат и Ейнджъл Олсън.

"Someone always takes me home! ("някой винаги ме прибира вкъщи!")",  пропява певицата.

И точно тук идва изненадата - песента е записана преди повече от 70 години.

"Roving Woman" не е дело на млад артист с lo-fi естетика, а на Кони Конвърс - музикант, който твори в уединение в Ню Йорк в началото на 50-те години, много преди Боб Дилън да даде тласък на движението на певците-автори.

Загубена, но не и забравена

Песните на Кони Конвърс и до днес впечатляват със своята изтънчена лирика и сложна китарна работа. Въпреки това, в началото на 60-те години тя постепенно се отдръпва от музикалните си амбиции, разказва ВВС. През 1974 година, на 50 години, изчезва напълно - без следа и без обяснение.

Истинското преоткриване на творчеството ѝ идва едва през 21 век. Музиката ѝ започва да достига до нова публика, която е поразена от това колко новаторска всъщност е била. Новото винилово преиздание на култовата компилация "How Sad, How Lovely" от 2009 година само засилва интереса.

Сред почитателите ѝ са и редица известни музиканти. Една от тях е Грета Клайн, позната като Frankie Cosmos.

"Вдъхновява ме да разказвам цяла история или да предам дълбоко чувство само с няколко думи. В песните ѝ има нишки от толкова много жанрове - дори докосвания от math rock и метъл. Все още ме изненадва колко малко хора я познават", казва тя пред медията.

Мистерията около изчезването

Кони Конвърс - с рождено име Елизабет - е родена през 1924 година. Със скромен магнетофон Crestwood 404 и обикновена акустична китара Regal, която обаче звучи почти като оркестър, тя създава музика в малки апартаменти в Ню Йорк в началото на 50-те.

Дори започва работа по амбициозна фолк опера, в която се появява зловещо пророческият ред: "Never had a husband, never had a son/Dead at the age of 51." ("Никога не съм имала съпруг, никога не съм имала син. Умрях на 51 години.")

Тя е напълно самофинансиращ се артист - истински "DIY" музикант много преди това понятие да съществува. Близките ѝ я смятат за гений, но музикалната индустрия не я разбира. Записните компании отхвърлят песните ѝ като твърде сложни, а това постепенно я тласка към отчаяние.

Най-близо до по-широка публика стига през 1954 година с участие в телевизионното предаване "The Morning Show", водено от Уолтър Кронкайт. Няма запазени записи, а участието не води до пробив.

През 60-те тя продължава да пише музика, но по-бавно, като междувременно работи различни неща - включително като редактор на Journal for Conflict Resolution в Мичиган. В писма до близките си, малко преди да изчезне, признава, че през целия си живот се е опитвала "да намери място, към което да се включи и да принадлежи".

Какво се случва с нея остава мистерия. В книгата "До всеки, който някога попита: Животът, музиката и мистерията на Кони Конвърс" ("To Anyone Who Ever Asks: The Life, Music and Mystery of Connie Converse") авторът Хауърд Фишман отбелязва, че според едни тя е излязла от пътя с колата си в Канада, а според други е започнала нов живот в Бразилия.

Музика, изпреварила времето си

Израснала в строго християнско семейство в Ню Хемпшир, където алкохолът и разговорите за секс са табу, Кони Конвърс използва музиката като начин да разкаже собственото си бягство към свободата в Ню Йорк. В песните ѝ женската сексуалност и независимост се заявяват смело - нещо изключително рядко за времето.

"Тя беше много напред по отношение на половите роли - изобщо не се вписваше в нормите на епохата", казва Фишман.

В песните ѝ мъжете понякога дори са убивани от силни женски персонажи - както в "Playboy of the Western World" и "The Clover Saloon".

Още по-впечатляващо е, че тя създава тази музика във време, когато в американския фолк почти не съществуват интроспекция и екзистенциални теми, а използването на първо лице се смята за грешка.

За сравнение - през 1952 година най-големият хит в САЩ е "Wheel of Fortune" на Кей Стар - песен със сладникави текстове за любов и съдба. На този фон сложният, разговорен и дълбоко обмислен стил на Кони Конвърс изглежда като от друга епоха.

В "Trouble" тя се обръща към плачеща върба, за да я научи "как да плаче" - цели осем години преди Джони Кеш да направи нещо подобно в "Big River".

Атмосферата в "One By One" отразява борбата ѝ със сезонната депресия.

"Тя вложи цялата тази болка в музиката си", казва Фишман, подчертавайки и уникалната ѝ способност да използва наивни детски форми, за да прикрие сложни теми за възрастни.

Глас, който звучи като днес

Именно в периода 1950-1955 година Кони създава своите "guitar songs". По-късно преминава към пиано и по-театрално писане. В "Talkin' Like You (Two Tall Mountains)" тя сравнява мъжете с прасета, открива странна "катеричка" в дърво, която напомня на човешките караници, и изгражда музика, едновременно жива и меланхолична.

Любима песен на мнозина е "We Lived Alone", където гласът ѝ се движи между гледната точка на самотна жена и къща сред природата - сякаш и двете най-сетне са се намерили. Простият жест да държиш "лампа срещу тъмнината" се превръща в символ на щастие.

Грами наградената сопрано Джулия Бълок казва: "Тя разбира, че хората са част от природата - не нещо отделно от нея." 

Подранил артист

За британския музикант Мартин Кар, Кони Конвърс има "погледа на драматург - способността да изгради цял свят от един детайл".

Той подчертава и впечатляващата ѝ техника на китара: "Свири като Пол Саймън - оркестър от шест струни. Не мога да изсвиря песните ѝ, твърде трудни са."

Именно това усещане - че музиката ѝ звучи така, сякаш е създадена днес - прави новото преиздание на "How Sad, How Lovely" толкова важно. Историята ѝ продължава да вдъхновява и да поражда въпроси.

"Тези песни бяха твърде свежи, твърде модерни, за да са записани през 50-те", казва Фишман.

А за Джулия Стайнър от групата Ratboys най-вдъхновяващото е друго - мисълта, че някъде, на забравена лента, може да има още музика със същата сила, чакаща своето време: "Когато слушам Кони Конвърс, се питам колко съвършено изкуство е останало в забвение - просто защото светът още не е бил готов за него."