Близнаци... Ами сега? Културно казано: "Пролог"

Наслаждавам се на тишината. Току що поръчах книга по интернет и сладостно предвкусвам удоволствието утре поне за половин час да се свия на кравай на възглавницата на пода и да чета, чета. Това е най-смелата ми мечта в този момент. Иначе имам богато въображение и алчно си прося от Господ разни неща.

Да се представя – майка на 2 годишни близнаци. Пол женски, което доскоро беше очевидно; образование – висше, вече съмнително на фона на интелектуалните титани по градинки и паркове, раса – много бледа и с тъмнокафяви сенки под очите, телесно тегло – постоянно намаляващо въпреки спорадичните опити да се храня. Забравих за косата – меняща цвета си от ексцентричен на по-малко ексцентричен и както установих – всеки опит да направя поредния идиотски цвят всъщност ознаменува някакво цикълче от развитието на близнаците. То добре, че има върху какво да експериментирам все още де...

Идеята за този разказ (хич и не смея да го наричам нещо по-така) се пръкна от прекомерна злоупотреба с четивата на Исабел Алиенде, чиито книжни тела често безуспешно браня от попълзновенията на бебетата и които героично до този момент удържат положението само с две намачкани корици и една откъсната и изядена страница. За да ги опазя, жертвах едни претенциозни депресарски книги и безполезния д-р Спок.

Признавам си, че въпреки многото положителни емоции, готвенето, сменянето на памперси, изучаването на съдържанието им и всички останали дейности около очовечаването на човекоядците, майчинството доскучава с монотонност и недоспиване. И реших да се жаля на горкичкия си лаптоп, потънал в кафе, шоколад, малко люспи от семки и някакви други неизвестни засега субстанции. Буквата „Б“ не работи добре и леко затруднява писането, но да му мисли тоя, дето ще ме редактира. Като посвикне с хаотичните ми мисли да почне да си издирва Бъ-тата.