Европа беше на колене пред Тръмп във Вашингтон

Когато Володимир Зеленски се завърна в Белия дом тази седмица, той дойде, съпроводен от свита: германският канцлер Фридрих Мерц, френският президент Еманюел Макрон, британският премиер Киър Стармър, италианският премиер Джорджия Мелони, финландският президент Александър Стуб, председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и генералният секретар на НАТО Марк Рюте.

Един по един, политическите тежка категория на Европа прекосиха Атлантика, за да седнат редом с украинския президент в Овалния кабинет на Доналд Тръмп.

Картината беше едновременно поразителна и унизителна. Там те седяха, подредени в полукръг, сякаш ученици пред директор на училище. Символизмът не можеше да бъде по-ясен: Европа дойде не като равноправен партньор, а като молител.

Това не беше демонстрация на стратегическа сила, а на продължаващата слабост и зависимост на Европа от Съединените щати. Още по-опасно е, че се подчинява на капризите на един президент, който с удоволствие напомня на съюзниците за тяхната подчиненост.

В продължение на месеци европейските лидери настояваха да покажат единен фронт в защита на Украйна. Тяхното бързане към Вашингтон имаше за цел да предпази Зеленски от поредното публично унижение след катастрофалната му среща в Овалния кабинет в края не февруари.

Обградили Зеленски като щит, надеждата беше, че Тръмп може да се въздържи от поредното телевизионно мъмрене и поне по този показател мисията беше повече от успешна.

Зеленски носеше тъмносин костюм вместо униформа, предаде лично писмо от съпругата си, адресирано до първата дама Мелания Тръмп и пускаше шеги в синхрон с по-лекия тон на Тръмп. Американският президент, от своя страна, предложи обещания за гаранции за сигурност “от типа на Член 5“ без членство в НАТО.

Молитва към Тръмп

Но тази хореография не бива да заблуждава никого. Европа не отиде във Вашингтон, за да преговаря с Америка като партньор. Европа отиде, за да умолява Тръмп да не сключва едностранна сделка за Украйна с Путин. Целта на делегацията беше да ограничи непредсказуемостта на Тръмп, да се увери, че човекът, който само няколко дни по-рано стоеше усмихнат до Путин в Аляска, няма внезапно да реши, че Украйна е заменима.

Най-голямото дипломатическо постижение на Европа всъщност беше контролирането на щетите.

Водещото обещание беше одобрението на Тръмп за гаранции за сигурност, координирани с Европа. Но гаранциите без съдържание не са нищо повече от думи. Кой ще ги приложи? Кои държави ще изпратят войски? Кой ще осигури небето и моретата на Украйна?

Нито един от тези въпроси няма отговор и те разкриват основната истина: без Америка ЕС не може да постигне резултати. Европа няма нито оръжейни запаси, нито дипломатическа тежест, нито политическо единство, за да възпре Русия сама.

Континентът все още разчита на американското разузнаване, мощ и лидерство. Предполагаемата европейска сила за успокояване е театър на военни действия, освен ако САЩ не са замесени. Тръмп знае това, поради което може да размахва смътни обещания и да определя условията на дебата.

Също толкова показателно беше и това, което остана неизказано във Вашингтон. Седмици наред се носеха съобщения, че Тръмп и Путин са обсъждали териториални “размени на земи“ по сегашните фронтови линии, като по този начин ефективно са замразили руската окупация на части от Донецк, Луганск, Херсон и Запорожие.

Отказ от територия

Европейските столици многократно са се заричали, че границите на Украйна не могат да бъдат променяни със сила. И все пак в Белия дом никой не смееше да се противопостави директно на Тръмп по въпроса. Вместо това той го отхвърли с реплика, която звучеше принципно, но всъщност беше уклончива: земята, каза той, е “въпрос на Украйна“.

Това отклонение държи вратата широко отворена за исканията на Москва да се промъкнат отново, докато Европа наблюдава безпомощно.

Това е по-дълбокото унижение. Европа настоява за “стратегическа автономия“, но все още се държи като протекторат за сигурност на Съединените щати. Макрон може да гръмко говори за това, че не показва слабост към Русия, но слабостта, която се проявява, е зависимостта на Европа от американската воля.

ЕС не може да диктува условия на Вашингтон, камо ли на Москва. Лидерите, които прекосиха Атлантика, бяха там не за да оформят резултатите, а за да угощават Тръмп и да го поддържат ангажиран, за да не се наклони изцяло към Путин. Те го хвалеха, усмихваха се пред камерите и избягваха търкания. Тяхното единство беше единството на вносителите на петиции, а не на партньорите.

Зависимостта е структурна. От 2022 г. насам Европа наистина увеличи помощта си за Украйна, но по мащаб и въздействие тя остава второстепенна спрямо подкрепата на САЩ. Дори широко рекламираната промяна в отбраната на Германия “Zeitenwende“ (речта, произнесена пред Бундестага от Олаф Шолц, канцлерът на Германия, на 27 февруари 2022 по повод нахлуването на Русия в Украйна, бел, ред.) не е донесла почти никаква непосредствена възпираща стойност. НАТО без Америка е черупка и всички го знаят.

Тази реалност дава на Тръмп огромно предимство. Той може да заплашва с тарифи, да се подиграва на съюзниците от НАТО, да флиртува с Русия и въпреки това да изтръгва подчинението им, защото те не могат да се защитят без него. Сигурността на Европа не се основава на стратегия или институции, а на импулсите на един човек в Овалния кабинет.

Ето защо срещата във Вашингтон беше по-малко пробив, отколкото театър на зависимостта. Европейците приветстваха обещанията на Тръмп като напредък, но аплодираха собствената си подчиненост.

Когато съдбата на Украйна, а оттам и на сигурността в Европа, зависи от това дали Тръмп е склонен да спази думата си, трансатлантическият алианс се разкрива такъв, какъвто е: асиметрична връзка, в която европейските лидери могат само да просят.

Трагедията е, че Европа знае това. Тя знае, че “стратегическата автономия“ остава лозунг, а не реалност. Тя продължава послушно да се събира във Вашингтон, надявайки се, че Тръмп няма да ги изостави, че Путин ще бъде сдържан, че американските гаранции, колкото и неясни да са, ще бъдат достатъчни.

Това не е стратегия. Това е зависимост, маскирана като дипломация.

*Коментарът е на Ашок Суейн, професор по изследвания на мира и конфликтите в университета в Упсала, Швеция. Статията му е публикувана в Euronews.