"Чернобил" и българската следа

В навечерието на 40-ата годишнина от най-тежката ядрена авария в историята на пазара излиза "Българският Чернобил" от проф. Димитър Вацов - изследване, което разклаща утвърдените представи за отражението на трагедията в България.

Книгата проследява не само реакцията на българската държава след 26 април 1986 г., но и причините българите да се окажат сред най-тежко облъчените с радиация народи, въпреки че нивата на замърсяване, достигнали страната, остават сравнително ниски.

Опирайки се на международни доклади и български архиви, авторът стига до извода, че причините не се крият нито в природни дадености, нито в географското положение на страната, а в чисто институционални решения - резултат от забавени, непълни и често съзнателно изкривени мерки за защита на населението.

В "Българският Чернобил" за първи път са събрани и подложени на анализ:

• Диспропорцията между замърсяването на околната среда и облъчването на хората - по данни на МААЕ България е едва осма по замърсена територия, но според ООН е сред най-тежко засегнатите по облъчване на населението, включително при децата.
• Закъснялата и подвеждаща реакция на властта - официалното признаване на опасността идва чак седмица след преминаването на радиационния облак, а предприетите мерки са отменени твърде рано.
• "Вторият радиационен пик" през 1987 г. - феномен, характерен именно за България, при който чрез замърсени фуражи радионуклиди отново навлизат в хранителната верига и увеличават облъчването на населението.
• Двойният стандарт на режима - докато пред населението се внушава, че "опасност няма", за номенклатурата се предприемат специални защитни действия.
• Колективната отговорност - книгата проследява конкретни решения, институции и фигури, за да покаже как отговорността се разпределя между мнозина, без да се разтваря в безличие.

Хладен разрез в една дълбока рана

Без да  догматичесе прави на съдник, изследването прави хладнокръвен разрез в една от най-дълбоките рани на близкото ни минало. Разглеждайки феномена на "моралния дебилизъм", авторът оставя читателя сам да отсъди как държавният апарат е успял да изложи собствения си народ на риск от болести и смърт не поради пряк умисъл, а заради отсъствие на държавническа отговорност.

Със своята изчерпателност и аналитична прецизност "Българският Чернобил" се нарежда сред значимите приноси към историята на късния социализъм. Като събира цялата налична фактология и възстановява истината за "втория пик" след аварията, трудът се превръща в предупредителен реквием за една система, в която етиката и моралът са изместени от груповото безличие на номенклатурата.

Кой е Димитър Вацов?

Димитър Вацов е професор по философия и директор на Докторантското училище на Нов български университет. Той е и председател на Фондация за хуманитарни и социални науки. Между 1999 и 2022 г. е главен редактор на списание Критика и хуманизъм. През 2014 г. специализира като Фулбрайтов изследовател в Dartmouth College, САЩ.

Автор е на шест монографии: "Що е онтология? Насрещни определения" в съавторство с Боян Манчев, "Това е истина" (2016 г.), "Опити върху властта и истината" (2009 г.), "Свобода или призвание: Интерактивните извори на идентичността" (2006 г.) и "Онтология на утвърждаването: Ницше като задача" (2003 година).

Има и над 100 публикации на шест европейски езика.

Научните му интереси обхващат онтологията, политическата философия, постаналитичната философия на езика, медийните изследвания, както и темите за популизма, пропагандата и дезинформацията.

Чернобил като симптом и повратна точка

"В паметта на едно поколение Чернобил остава като символ на държавна безотговорност пред опасност, която, дори и да не е можела да бъде предотвратена, е можела поне да бъде ограничена. Как се стига дотам България да е на осмо място в Европа по радиационно замърсяване след аварията, но да заеме печалното първо място по облъчване на хората? Именно на този въпрос отговаря изследването на Димитър Вацов, изградено върху изключително богат архивен материал. Книгата показва и как тази безотговорност е станала възможна, както и защо Чернобил трябва да бъде причислен към причините, довели до падането на комунизма в България."

- Момчил Методиев

Откъс от книгата:

"…Според доклада на МААЕ (Международната агенция за атомна енергия) от 2006 г. за последствията от Чернобил България по степен на радиационно замърсяване на територията е осма в Европа.

В същото време според доклада на НКДАР (Научния комитет за действието на атомната радиация) към ООН от 1988 г. по общо лъчево натоварване на жителите и по натрупване на йод-131 в щитовидните жлези на децата България държи печалното първо място.

Или ако сме свръхпрецизни - дори и когато някои учени спорят дали сме на първо място по облъчване, - пак няма спор по общата диспропорция: а именно, че в сравнение с другите страни при по-слабо замърсяване на територията имаме по-тежко облъчване на населението. Няма също никакъв спор при обяснението на тази диспропорция: има съгласие сред българските радиолози, че по-високото средно лъчево натоварване на организма на българите се дължи на липсата и/или неефективността на предприетите от властите защитни мерки. А мерките са неефективни в два основни пункта:

Първият е по-широко известен. Властите твърде късно (на 7 май) - точно една седмица след идването на радиоактивния облак, като това е седмицата, в която радиацията е била най-тежка - официално признават, че има радиационна опасност. Но дори и в закъснелите официални изявления те крият размерите на опасността, дават на гражданите половинчата информация за мерките, които всеки трябва да предприеме в своя защита, и необосновано рано (на 24 май 1986 г.) отменят мерките и обявяват опасността за отминала. Ефектът е, че в първите два месеца на активност на радионуклида йод-131 българските граждани – при липса на елементарни мерки за лична радиационна хигиена - чрез въздуха и храната получават непропорционално по-голямо лъчево натоварване спрямо по-защитените (чисто информационно) свои европейски съграждани, включително в социалистическите страни.

Вторият провал в предпазните мерки е по-малко известен и е специфично български - другаде (дори и в соцлагера) го няма, поради което “мускетарите” - това са добрите герои в нашия разказ - го наричат "българския Чернобил". Става дума за това, че през зимата и пролетта на 1987 г. - година след аварията - млеката и млечните продукти, както и месото и месните продукти у нас достигат нива на радиоактивност близки, а понякога и надвишаващи нивата по време на радиоактивните дъждове след аварията. Получава се "Втори радиационен пик", който не е предизвикан от външни фактори. Причината за неговото възникване е елементарна: въпреки изричните и многократни предупреждения на българските учени, комунистическите власти в края на 1986 г. и през първата половина на 1987 г. вкарват за изхранване на продуктивните животни замърсените фуражи, окосени след радиоактивните дъждове през май-юни 1986 г. Те дори не правят опит да закупят от чужбина чисти фуражи. Така през фуражите двата изотопа на цезия (134 и 137), както и стронций-90 - които за разлика от йода още не са се разпаднали, – по хранителната верига навлизат в телата на хората и според повечето оценки формират около 30% от лъчевото натоварване за първата година след Чернобил.

Ето как, казано накратко, българите се оказват най-тежко облъчената нация в Европа. В книгата ще разкажа с документи по-подробно тази история. Пак с документи ще покажа, че управляващите - висшата комунистическа номенклатура, т.е. един малък кръг от няколкостотин "отговорни другари", както сами са се наричали по онова време - са взели през УБО изключителни мерки за собствената си радиационна защита. Предпазили са себе си без да им мигне окото за обикновените хора. Удивително е, че тази история все още не е разказана по професионален начин от българските социални и хуманитарни учени: историци, социолози, политолози у нас тепърва започват да влизат в архивите по този повод. А това изследване е първото; или поне едно от първите.

Онези читатели, които искат просто да проследят интригата за това кой и какво е направил след Чернобил през 1986-1987 г., могат да прескочат оставащата част от Въведението, в което на по-висок стил се описва какви са залозите и методите, чрез които е направена реконструкцията на случилото се. Те могат да пропуснат и Заключението, в което са направени теоретичните изводи от станалото. Интригата фактологично е в главите!

Все пак важно е в самото начало да подчертая, че моето изследване навлиза в архивите с един специфичен етико-политически въпрос: Защо комунистическите власти не взимат почти никакви мерки, за да предпазят населението от радиацията? Каква е тази немара към живота на другите, какво е това безхаберие, граничещо с малоумие? Как може да знаеш какво трябва да се направи – и то да е нещо малко, просто и напълно постижимо, а именно да кажеш на хората как да се пазят сами от радиацията и да купиш чисти фуражи, – но да не го направиш?  Как са възможни подобна морална нищета и емоционална посредственост, граничещи с морален дебилизъм? И как е възможно те да са не просто индивидуална социопатична нагласа,  а групова и при това доминантна форма на поведение на властимащите? Това са основните въпроси, които ще движат моята книга."