Конкурсите за директори в училище: Търсим лидери, за да ги удавим в хартия

Българското училище щяло да търси лидери за постовете на директори.

От известно време това е своеобразната мантра в конкурсите за училищни директори, за учители и въобще в цялата сфера на образованието. То търси лидери и нищо друго. Въпросът е кой избира лидерите. Дали чиновниците, които правят всякакви конкурси с едни и същи въпроси и които провалиха предишния конкурс за директори, отменен от Върховния административен съд? Хората, които пишат правилата в образованието и решават дали лидер, или чиновник да застане начело на едно училище, го правят от години и само променят изискванията в зависимост от коя страна духа вятърът. Сегашният директорски конкурс, който започна с фалстарт преди две години, не е изключение.

През 2022 г. Върховният административен съд отмени конкурсите за директори, обявени тогава, след жалба на един от кандидатите. Две години по-късно те стартираха с нови правила, но с минимум желаещи, въпреки претенциите, че българското образование вече не търси буквояди, а лидери. В което само по себе си няма нищо лошо. Лошото е, че МОН вече не се интересува дали кандидатите познават основни нормативни актове, които трябва да прилагат, а лидерството, съчетано с непознаване на закони и наредби, става малко взривоопасно. Другото лошо е, че кандидатите да лидерстват още при подаването на документите бяха по 1,5 души за едно училище, което евентуално говори не за конкурс, а за предрешаването му. За 33 училища въобще нямаше кандидати, а 14 на сто от другите бяха отхвърлени на първия кръг – т. нар. писмен изпит, където на въпросите трябваше да се отговаря само с един възможен отговор, предварително посочен от МОН. Може само да се гадае кой е бил той, след като става дума за решаване на казуси с живи хора, при които възможните решения са повече от едно. Ситуацията е малко като с матурите, само дето става дума за управлението на училища.

Като цяло идеята да се подбират училищни директори по този начин е хубава, но реализацията е същата, както при промените на учебните програми и учебниците – тоест поверена е в ръцете на чиновници, които не са се справяли и в предишните години, а сега трябва, както в стария виц, да правят нов бардак със стари жрици. Действащи училищни директори също я одобриха като идея, но се съмняват в начина, по който ще бъде реализирана. Те смятат, че далеч по-добре би било казусите да останат само при устното събеседване, когато кандидатът може да обоснове решението си, а в писмения тест да залегнат предимно законови норми.

И, което е по-важното, контролът при назначаването на директори е само на „входа“, не и след това. Те нямат мандат по закон, така че значителна част от тях могат да управляват до пенсия. Могат да бъдат отстранени, разбира се, при две ниски оценки от атестирането, но засега самото атестиране не се радва на високо мнение от страна на педагозите, прекалено субективно е и държи по-скоро на документите, отколкото на реално случващото се в училище. Как при това положение някой ще контролира новите „лидери“ на училища и начина, по който те решават реалните казуси в тях, свързани с реални проблеми на ученици и учители? За директоите феодали, превърнали училището в собствена губерния, се говори от години. За онези, които фаворизират само определени учители, определени фирми при обществените поръчки и избират учебници само от определени издателства – също. Контролът липсва именно там. Лесно е да избереш някого и да го направиш несменяем шеф на училище в продължение на 20 – 30 години, след което да правиш чисто формални проверки какво точно се случва във въпросното училище. Трудното е да упражниш реален контрол, а не просто отвреме-навреме да назначаваш проверки по „сигнали“ на родители и педагози. За да се случи това обаче, май трябва да има хора в самото министерство и в регионалните управления, които да го направят. А там дефицитът на качествени кадри е още по-голям. Периодичните смени /и предстоящи ротации/ на министри само бетонират чиновниците на въпросните постове и на практика ги правят вечни.

И докато продължава това, българското образование ще е в парадокса да е удавено в хартия, но да говори, че търси лидери. И, разбира се, да се оплаква, че не ги намира.